Вилхелм Хауф - Приказки

Така говореше баща ми, а очите му бяха пълни със сълзи, може би предусещаше какво ме очаква, защото така и не го видях повече.

Плаването премина добре; скоро пристигнахме в страната на франките и след шест дни път по суша се озовахме в големия град Париж. Тук моят франкски приятел ми нае стая и ме посъветва внимателно да си служа с парите, които общо наброяваха две хиляди жълтици. Живях три години в този град и се учех на неща, които добрите лечители трябва да могат, но ако кажа, че стоях там с удоволствие, ще излъжа, защото не ми се понравиха тамошните привички, а и добри приятели — все млади благородници — имах малко.

Копнежът ми по родината накрая стана неудържим, през цялото време не бях чувал нищо за баща си, затуй се възползвах от една добра възможност да се прибера у дома.

Като лечител от свитата на едни франкски пратеници до Великата порта успях благополучно да се завърна в Стамбул, но намерих бащината си къща залостена. Съседите, като ме видяха, се почудиха и ми съобщиха, че баща ми се поминал преди два месеца, а отчето, което ме беше учило в младите ми години, ми донесе ключа от дома. Сам и сиротен се нанесох в опустялата къща. Намерих всичко така, както го беше оставил баща ми, само златото, което бе обещал да пази за мен, липсваше. Попитах за него отчето, а то се поклони и рече:

— Баща ви умря като праведен християнин, защото завеща златото си на църквата.

Това беше и си остана непонятно за мен, но какво можех да сторя? Нямаше хора, които да свидетелстват срещу свещеника, и трябваше да съм щастлив, че не беше приел като завещани къщата и стоките на баща ми. Това беше първото нещастие, което ме сполетя.

Оттам насетне последваха удар след удар. Не можах да се прославя като лечител, защото се срамувах да крещя по пазарищата като останалите знахари и навсякъде усещах, че ми липсваше препоръката на баща ми, който, ако беше жив, щеше да ме въведе сред най-богатите и знатните в града, които бяха забравили вече бедния Залейкос. Стоките на баща ми също застояваха, защото след смъртта му купувачите се бяха отдръпнали, а нови трудно можеха да се привлекат. Като се размислих за безутешното си положение, ми дойде наум, че във Франкия често бях виждал сънародници да кръстосват пътищата и да предлагат стоките си по градските пазари. Спомних си също, че хората купуваха от тях с охота, защото стоките идеха от чужбина и такава търговия беше сто пъти по-изгодна. С това решението ми беше взето. Продадох бащината си къща, поверих част от получените пари на един верен приятел, а с останалите купих стока, която рядко се срещаше във Франкия — шалове, копринени изделия, мехлеми и балсами. Платих място на един кораб и се отправих на второто си пътешествие към Франкия. Когато дворците на Дарданелите останаха зад гърба ми, усетих, че щастието отново ми се е усмихнало. Кръстосвах по големите и малките градове на Франкия и навсякъде срещах радушни купувачи. Приятелят ми от Стамбул непрекъснато ми изпращаше нова стока и аз от ден на ден ставах по-богат. Когато най-сетне бях спестил толкова, че да се осмеля да се заловя с по-голяма търговия, преместих стоките си в Италия. Трябва да призная обаче, че работата ми на лечител спомогна немалко за замогването ми. Пристигнех ли в някой град, пусках бележка между хората, че е дошъл гръцки лечител, който е излекувал не знам колко си болни. Така с помощта на балсамите и илачите изкарах някой и друг цехин 3 3 Истор. — наименование на златния дукат, сечен във венецианския монетен двор през XVIII в. .

Ето че най-после бях във Флоренция, Италия. Реших да поостана за по-дълго в този град от една страна, защото много ми харесваше, от друга страна, защото ми се щеше да си почина от дългите странствания.

В една гостоприемница в квартал „Санта кроче“ наех сводест дюкян и недалеч от него няколко хубави стаи, които водеха до една веранда, и веднага пуснах обява сред хората, с която се представях за лечител и търговец. Едва бях открил дюкяна си и купувачите започнаха да прииждат и макар че цените ми бяха малко високи, стоката ми се продаваше повече от тази на другите търговци, защото бях отзивчив и любезен с клиентите си. Бяха изминали четири дни откакто аз доволно пребивавах във Флоренция, но една вечер, тъкмо когато се канех да затварям дюкяна и преглеждах по навик какво е останало по кутиите с мехлемите, в една малка кутийка открих бележка, която не си спомнях да съм оставял вътре. Отворих я и видях, че съдържа покана да се явя същата нощ точно в дванайсет часа на моста „Понте Векио“. Дълго размишлявах кой ли ме е поканил, но тъй като във Флоренция не познавах никого, си помислих че може би тайно ще ме водят при някой болен, което често ми се беше случвало. Реших да отида, но за всеки случай си препасах сабята, подарена ми на времето от баща ми.