Вилхелм Хауф - Приказки

В този ужасен ден, фатален за съдбата ми, си седях самотен в килията, надеждата ме беше напуснала, мислите ми бяха сериозни, насочени само към смъртта. Тогава вратата се отвори и влезе един мъж. Спря се и дълго ме гледа мълчаливо.

— Отново те срещам, Залейкос — рече той.

На слабата светлина в килията първо не можах да го позная, но гласът му разбуди у мен стари спомени, това беше Валети, един от малцината ми приятели, които познавах от времето на моето обучение в Париж. Разказа ми, че случайно е пристигнал във Флоренция и че баща му е много почитан човек тук. Чул какво ме е сполетяло и дошъл да ме види за последен път и сам да научи как съм могъл така тежко да се провиня. Разказах му цялата си история. Той силно се озадачи и ме закле да му разкажа всичко като на единствен приятел и да не го лъжа. Заклех му се с най-тежката си клетва, че съм му казал истината и че нямам друга вина, освен че заслепен от златото, не бях усетил колко невероятно звучеше разказът на непознатия.

— Значи не си познавал Бианка? — попита ме той.

Уверих го, че не бях я виждал преди това. Валети ми разказа, че около присъдата, която губернаторът набързо ми бе наложил, се криела някаква голяма тайна. Хората разправяли, че съм познавал Бианка отдавна и че съм я убил, за да си отмъстя, задето е решила да се омъжи за друг. Обърнах му внимание, че всичко това много добре подхожда на Червената мантия, но че в действителност с нищо не мога да докажа участието му. Валети ме прегърна през сълзи и ми обеща да стори всичко, което е по силите му, за да спаси поне живота ми. Аз слабо се надявах, но знаех, че Валети е мъдър човек, вещ по законите и че ще направи всичко, за да ме спаси. Следващите два дни прекарах в неизвестност, но ето че Валети най-сетне се появи.

— Нося ти утеха, макар и болезнена. Ще останеш жив и ще те пуснат на свобода, но ще загубиш ръката си. — Трогнат, благодарих на приятеля си, че ми е спасил живота. Той отвърна, че когато помолили губернатора да разгледа повторно моя въпрос, той бил непреклонен, но накрая, за да не отсъди погрешно, склонил при условие, че във флорентинската история се намери подобен случай. Тогава щели да ми наложат същото наказание. Той и баща му се ровили денем и нощем из старите книги и най-накрая намерили подобен случай. Наказанието гласяло: „Да му се отсече лявата ръка, да му се изземе стоката, а той самият да бъде прогонен завинаги.“ Такава била и моята присъда и аз трябвало да се подготвя за болезнения час, който ме очаквал. Не искам да ви представям този ужасен момент, когато на открития пазар положих ръката си върху дръвника и собствената ми кръв ме обля като фонтан!

Валети ме прие у дома си, докато раната заздравее, после великодушно ме снабди с пари за из път, защото всичко, което бях изкарал с толкова усилия, беше иззето от съда. От Флоренция заминах за Сицилия и оттам с първия кораб, който успях да хвана — за Константинопол. Единствено мисълта за парите, които бях поверил на приятеля си, ме крепеше, а като го видях, го помолих за позволение да остана да живея при него. Но каква беше почудата ми, когато той ме запита защо не се нанасям в собствения си дом! Разказа ми, че един непознат мъж е купил на мое име къща в гръцкия квартал. Той казал на съседите, че се очаква скоро да пристигна. Веднага се запътих с приятеля си натам и бях посрещнат с радост от всичките ми стари познати. Един възрастен търговец ми предаде писмо от мъжа, купил къщата.

Зачетох: „Залейкос! Две ръце са на разположение да се трудят непрестанно, така че да не усетиш липсата на своята ръка. Къщата, която виждаш, и всичко в нея е твое. И всяка година ще ти се дава толкова, че да си сред най-богатите хора в страната си. Дано простиш на оногова, който е по-нещастен от теб самия!“ Можех да се досетя кой го е написал, а на въпроса ми, дали мъжът е бил френец, търговецът отвърна, че е бил наметнат с червена мантия. Това, което бях научил за него, ми беше достатъчно, за да призная, че не ще да е лишен напълно от благородство. В новия си дом открих възможно най-добрата наредба, бях получил и дюкян с толкова красиви стоки, каквито никога преди това не бях притежавал. Оттогава изтекоха десет години. Повече по навик, отколкото от нужда продължавам да пътувам със стоките си по чуждите земи, но не съм стъпвал в страната, която ми донесе толкова нещастия. Оттогава насам всяка година получавам по хиляда жълтици, но макар и да съм радостен от това, че онзи нещастник е благороден човек, това не може да изкупи душевните ми терзания, защото ужасяващият образ на убитата Бианка ще живее завинаги в съзнанието ми.