Вилхелм Хауф - Приказки

Мрачни и мълчаливи били мъжете, докато яздели със Саид през пустинята. Младият човек виждал с какво нежелание изпълнявали заръката, а и притеснението му, че двамина от тях били участници в битката и свидетели на убийството на Алмансор, не било малко. Като минали към осем часа, откакто били на път, Саид ги дочул нещо да си шепнат и забелязал, че лицата им били още по-навъсени отпреди. Напрегнал се да ги чуе и доловил, че разговарят на език, познат само на тяхната орда и използван единствено при тайни и опасни начинания. Селим, който първо кроял план да задържи младежа завинаги край себе си, бил отделил някой и друг час да го научи на тези тайни слова.

Но това, което Саид разбрал, никак не го зарадвало.

— На това място — рекъл единият от разбойниците — нападнахме кервана и храбрият Алмансор падна от ръката на един хлапак.

— Вятърът е отвял следите от коня му — обадил се друг, — но аз не съм ги забравил.

— И за наш резил този, който му посегна, ще остане жив и ще бъде пуснат на свобода?! Къде се е чуло и видяло баща да не отмъсти за смъртта на единствения си син?! Но Селим остарява и ето че се вдетинява.

— И щом бащата не го е сторил — рекъл четвърти, — е дълг на приятелите да отмъстят за падналия другар. Тук, на същото място е редно да го убием . Това е право и обичай още от стари времена.

— Но ние се заклехме пред Стария — възкликнал петият. — Не можем да го убием, не бива да нарушаваме клетвата си.

— Истина е — рекли останалите, — ние се заклехме и убиецът ще се измъкне на свобода, без нищо да му сторим.

— Чакайте! — викнал най-навъсеният измежду тях. — Старият Селим е умна глава, но не чак толкова, колкото си мислим. Заклехме ли му се да оставим това момче тук или там? Не, дадохме клетва само че ще му пощадим живота и ще го сторим. Но палещото слънце и острите зъби на чакалите ще отмъстят вместо нас. Тук на това място ще го оставим да лежи завързан.

Така говорел разбойникът, но от няколко минути Саид бил нащрек и още онзи не бил доизрекъл последните си думи, когато той дръпнал коня си встрани, пришпорил го и полетял като птица през равнината. Петимата мъже в първия момент останали смаяни, но нали били опитни в такива преследвания, бързо се разделили в две посоки, вляво и вдясно, и тъй като били по-опитни в ездата из пустинята, скоро двамина надминали беглеца, пресрещнали го, а когато той понечил да избяга встрани, попаднал на другите двама, а петият го очаквал в тил.

Единствено клетвата да не го убиват възпряла разбойниците да посегнат към оръжията си, затова и този път метнали примка около врата му, свалили го от коня, завързали ръцете и краката му и го положили върху нажежения пясък.

Саид се молил за пощада, викал, че обещава голям откуп, но те само се изсмели, метнали се на конете и препуснали обратно. Още няколко мига той се вслушвал в утихващите конски стъпки, после се отдал на отчаянието. Мислел за баща си, за скръбта, която ще изживее старият човек, ако синът му не се завърне. Мислел и за собствената си зла участ, за това, че трябва да умре толкова млад, защото нищо не му изглеждало толкова сигурно, както че от глад и жажда ще намери жестоката си смърт сред горещите пясъци или че ще бъде разкъсан от чакал. Слънцето се издигало все по-високо и изгаряло челото му като нажежено желязо.

След като дълго се мъчел, най-накрая му се отдало да се обърне настрана, но това му донесло само кратко облекчение. Ала от голямото усилие свирчицата, която висяла на верижката, излязла изпод дрехата му. Дълго се старал да я достигне с устата, накрая устните му я докоснали, опитал се да свирне, но даже и в този тежък момент тя отказала да му служи. Сломен от отчаяние, той отметнал главата си назад, после прежурящото слънце замъглило сетивата му и той изпаднал в дълбок унес.

След дълги часове Саид се събудил от някакъв шум наоколо. В същото време почувствал, че някой го е хванал за рамото и надал страшен вик, защото не очаквал да е друго освен чакал, дошъл да го разкъса. Сега го побутнали и за краката, но той усетил, че не са нокти на хищник, а грижовни човешки ръце, и чул двама-трима да разговарят помежду си:

— Жив е — шепнели те. — Но ни мисли за врагове.

Най-накрая Саид отворил очи и съзрял лицето на един нисък, пълен мъж с малки очички и дълга брада. Той му заговорил дружелюбно, помогнал му да се изправи, подал му ядене и пиене и докато Саид се подкрепял, му разказал, че е багдадски търговец на име Калум-Бек и продава женски шалове и фини кърпи. Пътувал по работа и като се прибирал, го видял да лежи окаян и полужив в пясъка. Разкошното му облекло и искрящите камъни на кинжала му привлекли вниманието му. Направил всичко възможно, за да го съживи и ето че успял.