Вилхелм Хауф - Приказки

Старият човек погладил брадата си, почудил се малко и рекъл:

— Не може да се отрече, че са се случвали подобни неща, макар че аз до днес не съм виждал нито дух джудже, нито дух великан, ни магьосник, ни фея.

После старият човек му заразправял толкова много и чудни истории, от които направо му се замаяла главата и които го навели на мисълта, че всичко, случило се около раждането му — промяната на времето, сладкият аромат на рози и зюмбюли, трябвало да се приема като голямо и щастливо предзнаменование и че той самият се намира под закрилата на могъща, благородна фея, а свирчицата не му е подарена за нищо по-маловажно, освен за да позове феята в случай на нужда. През цялата нощ сънувал палати, вълшебни коне, духове и подобни явления и живял в истински свят на феи.

Но за съжаление още на другия ден трябвало да се убеди колко безсмислени са сънищата и мечтите му.

През по-голямата част от деня керванът напредвал едва-едва и Саид пътувал все редом до стария си другар, но изведнъж в далечината се появили тъмни сенки. Някои ги помислили за пясъчни хълмове, други за облаци, а трети за керван, но старецът, който бил пътувал много, призовал със силен глас спътниците си да се подготвят, защото срещу тях се задава орда от араби разбойници, които идват да ги нападнат. Мъжете хванали оръжията си, жените и стоките били откарани в средата и всички били подготвени за нападението. Тъмната маса напредвала бавно в равнината и наподобявала голямо щъркелово ято, когато пътува за далечни страни. Но колкото повече разбойниците наближавали, все повече засилвали галопа си; едва се били очертали по-ясно силуетите и оръжията, когато те подобно на вихрушка връхлетели върху кервана.

Мъжете се отбранявали смело, но разбойниците били над четиристотин, при това силни; налетели на пълчища от всички страни, убили мнозина отдалече и после нападнали с копия. В този ужасен момент Саид, който дотогава бил сред първите и най-храбрите, се сетил за свирчицата си, измъкнал я бързо, пъхнал я в уста, надул я и отчаян я пуснал, защото тя не издала и най-малкия тон. Вбесен от ужасното разочарование, той се прицелил и прострелял в гърдите един арабин, който изпъквал с разкошното си облекло. Арабинът само се олюлял и мигом паднал от коня си.

— Аллах! Какво направихте, млади човече! — викнал старецът до него. — Сега всички сме загубени.

И, изглежда, имал право, защото само като зърнали как мъжът се строполил, разбойниците надигнали ужасни викове и така разярено се нахвърлили върху керванджиите, че малкото дотогава непострадали мъже се разбягали на всички посоки. А Саид изведнъж се видял обграден от петима-шестима араби. Той развъртял така умело копието си, че никой не се осмелявал да го приближи. Но накрая един се спрял, поставил стрела на лъка си и тъкмо щял да го опъне, когато друг му дал знак да спре. И докато младият човек се готвел отново да ги нападне, без да се огледа, един арабин му метнал примка около врата и колкото и да се стараел да скъса въжето, напразно се мъчел, примката се затягала все повече и Саид попаднал в плен.

Керванът бил пометен и пленен от арабите, но тъй като не били от едно племе, те си поделили пленниците и плячката, преди да се оттеглят — част от тях на юг, а другите — на изток.

Около Саид яздели четирима въоръжени араби, които често му хвърляли пълни с омраза погледи и просъсквали проклятия.

Той разбрал, че мъжът, когото е убил, бил знатен човек, може би дори принц. Робството, с което очаквал да го накажат, му се струвало по-сурово и от смъртта, затова тайно се радвал, че е спечелил ненавистта на цялата орда, защото не се съмнявал, че ще го убият в стана си. Въоръжените мъже следели всяко негово движение и само щом извърнел погледа си, насочвали заплашително копията си към него. Но когато конят на единия се препънал, той обърнал бързо глава и за своя радост съзрял стареца, своя спътник, за когото мислел, че е мъртъв.

Най-сетне в далечината се показали дървета и шатри. Като наближили, към тях се спуснала цяла върволица от деца и жени. Като разменили няколко думи с разбойниците, те надали ужасни викове и се обърнали към Саид, като размахвали ръце и го кълнели.

— Онзи е — викали, — той уби великия Алмансор, най-смелия измежду всички мъже. Месото му трябва да дадем за храна на чакалите.

И с тояги, буци пръст и каквото друго имали под ръка се нахвърлили така стръвно върху Саид, че самите разбойници се видели принудени да се намесят.

— Отдръпнете се, дечурлига и вие, жени — крещели те и разпръсквали с копията си тълпата. — Той уби великия Алмансор в битка и трябва да умре, но не от женска ръка, а от ръка на храбрец.