Вилхелм Хауф - Приказки

Като стигнали на едно голо място сред шатрите, спрели. Завързали пленниците двама по двама, прибрали плячката по шатрите, а на Саид сложили окови и го отвели в една голяма шатра.

Там седял един старец в богато облекло, чието сериозно, гордо изражение на лицето подсказвало, че е главатарят на ордата.

Мъжете, довели Саид, пристъпили покрусени към него и навели глави.

— Плачът на жените ми подсказва какво се е случило — рекъл достолепният мъж, като прокарал поглед през всички разбойници. — Вашите лица го потвърждават — Алмансор е паднал мъртъв.

— Алмансор падна мъртъв — потвърдили мъжете. — Но тук, пред теб, Селим, владетелю на пустинята, е неговият убиец и сме го довели, за да отсъдиш от каква смърт да умре. Отдалече ли да го застреляме ще повелиш, да го гоним по пътека от копия, да го окачим на въжето или да го разчекнем с конете?

— Кой си ти? — попитал Селим, като изгледал мрачно пленника, който смело очаквал смъртта си.

Саид отговорил на въпроса му кратко и открито.

— Нечестно ли уби сина ми? В гърба ли го прониза със стрела или с копие?

— Не, господарю — отвърнал Саид, — нападнаха ни и в открит бой аз го пронизах в гърдите, защото беше убил вече осем от моите другари пред очите ми.

— Така ли е, както разправя? — попитал Селим мъжете, които го заловили.

— Да, господарю, той уби Алмансор в открит бой — отвърнал един от запитаните.

— Тогава не е направил ни повече, ни по-малко от това, което ние щяхме да сторим на негово място — възразил Селим. — Той е победил и убил неприятеля, който е застрашавал свободата и живота му, затуй — отвържете го по-скоро!

Мъжете го изгледали озадачено и недоверчиво и с нежелание се заели да изпълнят нареждането му.

— Значи убиецът на твоя син, на храбрия Алмансор, няма да умре? — попитал един от тях, като хвърлял гневни погледи на Саид. — По-добре да го бяхме убили на място!

— Няма да умре! — викнал Селим. — Дори ще го прибера в шатрата си. Вземам го като полагаща ми се част от плячката — ще го направя мой слуга.

Саид нямал думи, с които да благодари на стария главатар, а мъжете напуснали шатрата мърморейки. Когато съобщили това на събралите се отвън жени и деца, които очаквали да видят смъртта на Саид, се чули страшни викове и писъци и се понесли заплахи, че щом бащата се отказва от кървавата отплата, те сами щели да отмъстят на убиеца на Алмансор.

Останалите пленници били разпределени по ордите: едни били освободени, за да донесат откуп за по-богатите, други били направени овчари, а трети, които дотогава сами били обслужвани от по десет роби, трябвало да извършват най-долната работа в стана.

Не и Саид. Кое спечелило така стария Селим — дали смелото, спокойно излъчване на младежа или тайното вълшебство на добрата фея? Не се знае, но Саид заживял в шатрата му по-скоро като син, отколкото като слуга.

Ала необяснимата слабост на стария мъж привлякла завистта на останалите слуги. Саид срещал навсякъде враждебните им погледи, а когато сам минавал през стана, чувал отвред да се ръсят само ругатни и проклятия. А един път покрай гърдите му профучали стрели, явно насочени към него, и това, че не го улучили, той отдал единствено на закрилата на свирчицата, която все още носел на гърдите си.

Често се оплаквал от тези нападения на Селим, но той напразно заповядвал да бъдат издирени позорните убийци, защото, изглежда, цялата орда се била съюзила срещу облагодетелствания чужденец.

Затуй един ден Селим му рекъл:

— Надявах се да замениш сина ми, който умря от ръката ти. Не е нито твоя, нито моя вината, че това не стана. Всички са наострени срещу теб, а след време и аз самият не ще мога да те пазя, защото, ако те убият тайно, каква полза ще имаме аз или ти, дори виновникът да бъде наказан? Затова, като се върнат мъжете от набега си, ще им река, че съм получил откуп от баща ти и ще пусна неколцина от тях, които са ми по-верни, да те съпроводят през пустинята.

— Но аз как мога да имам доверие в някого? — попитал обезсърчено Саид. — Няма ли да ме убият по пътя?

— От това ще те пази клетвата, която ще произнесат пред мен и която досега никога не са нарушавали — отвърнал Селим съвсем спокойно.

Няколко дни по-късно мъжете се върнали в стана и Селим удържал обещанието си. Подарил на младежа оръжия, дрехи и един кон, събрал войнствено настроените разбойници, избрал петима от тях за придружители на Селим, накарал ги да положат страховита клетва, че няма да посегнат на живота му, и със сълзи на очи ги пуснал да вървят.