Ектор Мало - Без дом

За нещастие тя не беше тук да ме защити.

Ако не ме беше страх, щях да кажа, че снощи Барберен тъкмо това не ми харесваше — че съм нежен, че ръцете и краката ми са слаби; но разбрах, че такава намеса нямаше да ми помогне с нищо, само можеше да ми навлече някоя неочаквана плесница, и замълчах.

— Деца като него има много, това е истина — каза старецът, — само че той е градско дете. Напълно съм уверен, че никога няма да го бива за земеделска работа. Поставете го известно време пред ралото, да кара воловете, ще видите колко ще издържи.

— Десет години.

— Нито месец.

— Но вижте го.

— Вие го вижте.

Бях на края на масата, между Барберен и стареца, които ме бутаха един към друг.

— В края на краищата — каза старецът — ще го взема такъв, какъвто е. Само че няма да го купя, разбира се: ще го взема под наем. Давам ви за него двадесет франка годишно.

— Двадесет франка!

— Цената е добра и плащам предварително. Ще получите четири лъскави монети по сто су 3 3 Едно су — пет стотинки. Б.пр. и ще се отървете от детето.

— Но ако го задържа, приютът ще ми плаща най-малко десет франка месечно.

— Най-много седем или осем, зная цените, а ще трябва и да го храните.

— То ще работи.

— Ако смятате, че го бива за работа, нямаше да искате да го изпъдите. Хората не вземат деца от приюта заради издръжката, която ще получават, а да им работят; превръщат ги в слуги, които плащат, а не им се плаща. Повтарям, ако това дете беше в състояние да ви шета, щяхте да го задържите.

— Както и да е, винаги ще ми платят десет франка.

— А ако приютът, вместо да ви го остави, го даде на друг, няма да получите нищо; докато с мене няма такава опасност: стига само да протегнете ръка…

Той потърси в джоба си, извади оттам кожена кесия, взе четири сребърни монети и ги нареди звънко на масата.

— Помислете — викна Барберен, — че това дете има родители, които все ще го потърсят някой ден!

— Какво от това?

— Който го е отгледал, ще спечели нещо. Ако не разчитах на това, никога нямаше да го взема.

Тия думи на Барберен: „Ако не разчитах на родителите му, никога нямаше да го взема“, ме накараха да го намразя още повече. Какъв лош човек!

— И понеже не разчитате вече на родителите му — каза старецът, — го изхвърляте на улицата. И после към кого ще се обърнат родителите му, ако някой ден се явят? Към вас, нали, а не към мене, когото не познават?

— Ами ако вие ги намерите?

— Да се споразумеем тогава — ако някой ден се открият родителите му, ще си разделим печалбата, а давам и тридесет франка.

— Дайте четиридесет.

— Не. За работата, която ще ми върши, не може повече.

— А каква работа мислите да ви върши? Ако е до здрави крака — има здрави крака; ако е до здрави ръце — има здрави ръце. Което си е така, така е. Но все пак за какво смятате, че го бива?

Старецът погледна хитро Барберен и като допи виното си на малки глътки, каза:

— Да ми е дружина. Аз старея, а вечер понякога, след уморителен ден, когато времето е лошо, съм тъжен. То ще ме развлича.

— Вярно, че за това краката му са достатъчно здрави.

— Но не много, защото той ще трябва да играе, после да скача и да ходи, после, след като е ходил, пак да скача; с една дума, ще постъпи в трупата на синьор Виталис.

— А къде е вашата трупа?

— Синьор Виталис, както навярно предполагате, съм аз, а трупата — ще ви я представя, щом желаете да се запознаете с нея.

Като каза това, той разтвори кожуха си и взе в ръка някакво странно животинче, което беше притиснал с лявата ръка към гърдите си.

Това животинче няколко пъти беше повдигало кожуха, но то не беше кученце, както бях помислил. Какво можеше да бъде?

И животно ли беше?

Не знаех как да нарека това чудновато същество, което виждах за пръв път и което гледах с недоумение.

Бе облечено в червена блуза, по края със златен ширит. Но ръцете и краката му — то наистина имаше ръце и крака, а не лапи — бяха голи, само че тия ръце и крака бяха черни, а не бели или с цвета на тялото.

Черна беше и главата му, голяма почти колкото юмрука ми. Лицето беше широко и късо, носът — чип, с раздалечени ноздри, устните — жълти. Но онова, което най-много ме порази, бяха очите му, съвсем близо едно до друго, извънредно подвижни, блестящи като огледала.

— Ах! Проклетата маймуна! — викна Барберен.

Тези думи разсеяха недоумението ми, защото ако не бях виждал маймуни, бях чувал поне да се говори за тях. Тъй че пред мен се намираше не някакво черно дете, а маймуна.