Ектор Мало - Без дом

Много обичах Матиа, когато пристигнахме в Манд, но когато напускахме тоя град, го обичах още повече. Има ли нещо по-хубаво, по-приятно за дружбата от това, да чувствуваш с увереност, че тия, които обичаш, те обичат? Какво по-голямо доказателство можеше да ми даде Матиа за своята обич от това, да се откаже от предложението на Еспинасу, както той направи, с други думи, да се откаже от спокойствието, от благосъстоянието, от образованието сега и успехите в бъдеще, за да дели с мене скитническия, изложен на опасности живот, без бъдеще, а може би без изгледи дори за утрешния ден?

Не можех да му кажа пред Еспинасу вълнението, което изпитах при думите му: „Да се разделя със своя приятел! Никога!“, но когато излязохме, хванах му ръката и я стиснах:

— Знаеш ли, от днес сме приятели на живот и на смърт!

Той се усмихна и ме погледна с големите си очи:

— Знаех това и преди — каза той.

Матиа, на когото дотогава никак не му вървеше в четенето, направи изненадващи успехи, откакто почна да чете „Теория на музиката“ от Кун. За съжаление не можех да го карам да работи, колкото аз исках, а и колкото той самият желаеше, защото бяхме принудени да вървим от сутрин до вечер и да изминаваме дълги разстояния, за да се измъкнем колкото се може по-бързо от тия села в Лозер и Оверн, които не са никак гостоприемни за певците и музикантите. В тоя беден край селянинът печели малко и никак не обича да бърка в джоба си. Слуша спокойно всичко, което му се свири, но разбере ли, че ще почнат да събират пари, си отива или затваря вратата си.

Най-после през Сен Флур и Исор стигнахме в селата с минерални бани, които бяха цел на нашето пътуване, и за щастие сведенията на мечкаря излязоха верни — в Бурбул, особено в Мон Дор направихме добри сборове.

За да бъда справедлив, трябва да кажа, че те се дължаха предимно на Матиа, на неговото умение и съобразителност. Видех ли събрани хора, аз вземах арфата и почвах да свиря колкото се може по-хубаво наистина, но малко равнодушно. Матиа не постъпваше по тоя обикновен начин. За него не беше достатъчно да се съберат хора, за да почне веднага да свири. Преди да вземе цигулката или корнета, той проучваше публиката и не му трябваше много време, за да види дали да свири, или да не свири, и най-важното — какво да свири.

В школата на Гарофоли, където се е използувало нашироко хорското милосърдие, той бе изучил с всички тънкости толкова трудното изкуство да накараш хората да бъдат щедри и отзивчиви. Още при първата ни среща в тавана на улица „Лурсин“ той ме учуди много, като ми обясни кои причини карат минувачите да развързват кесиите си. Но ме учуди още повече, когато го видях как работи.

В минералните бани той разгърна цялото си умение, и то за парижката публика, неговата някогашна публика, която се намираше там и която той добре познаваше.

— Внимавай! — казваше той, когато се задаваше някоя млада жена в траур по алеите. — Трябва да свирим нещо тъжно, за да я трогнем и да я накараме да мисли за оня, когото е изгубила. Ако заплаче, ще спечелим.

И почвахме да свирим толкова проточено — да ти се скъса сърцето.

В околностите на Мон Дор, където стават разходките, има места, които се наричат „салоните“ — шахматно посадени дървета, под сянката на които летовниците прекарваха по няколко часа на чист въздух. Матиа проучваше публиката в тия „салони“ и едва като свършеше наблюденията си, нагласяваше програмата.

Ако забележехме някой болен, седнал печално на стол, блед, със стъклени очи и хлътнали страни, много внимавахме да не застанем изневиделица пред него и да го изтръгнем от тъжните му мисли. Започвахме да свирим отдалече, сякаш свирехме на себе си, но с голямо старание. Наблюдавахме го с крайчеца на окото — ако ни погледнеше гневно, си отивахме, но ако ни слушаше с удоволствие, приближавахме и Капи можеше да поднесе смело гаванката си, без да има опасност да бъде прогонен с ритници.

Но най-големите си успехи Матиа жънеше сред децата — със своя лък той ги караше да играят лудо, а с усмивката си разсмиваше и най-начумерените. Как успяваше? Не зная. Но така беше — харесваха го и го обичаха.

Приходът от нашия поход беше наистина изненадващ. След като изплатихме всичките си разноски, спечелихме доста бързо шестдесет и осем франка.

Шестдесет и осем франка и сто четиридесет и шестте франка, които бяхме спестили, правеха двеста и четиринадесет франка. Беше дошъл часът да тръгнем за Шаванон, без да губим повече време, като минем през Юсел, където ни бяха казали, че ще има голям панаир на добитък.