Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Не — Аш присви очи към мен. — Виж, когато си мислиш, че си влюбена в някого, който ти е казал да пазиш в тайна връзката ви, защото светът навън няма да я одобри, тогава ти очакваш да ти кажат нещо лошо, очакваш, че хората ще се опитат да ви разделят. Ако беше между теб и Роуз и някой ти каже, че не бива да се виждаш с нея, какво ще направиш?

— Но аз мразя да я лъжа — казах. — Защото в крайна сметка тя ще разбере, че сме я излъгали, и след това какво? Какво, ако сме имали възможността да я спасим от нещо наистина ужасно, а се окаже, че е твърде късно?

— Тя дори не общува с теб истински в момента, така че вероятно няма да забележи разликата.

— Обаче общува с мен. — Лио вдигна телефона си и ни показа друго съобщение от Роуз. — Какво да ѝ кажа?

— Кажи ѝ почти всичко за вчера. Просто не споменавай, че съм била там и нищо за това, което съм научила, окей?

Лио кимна и отключи телефона си, видях как на устните му се появи усмивка, когато видя съобщенията ѝ, а аз се строполих обратно на леглото.

Нищо не изглеждаше нормално.

Никакво усещане за сигурност.

Всичко ми се струваше някак странно, като пъзел, който е бил нареден неправилно.

Не знаех защо съм изненадана.

Това беше моят живот в края на краищата.

34

Училището винаги изглеждаше странно, когато нямаше часове и беше празно, а в неделя беше особено странно, като че ли бди и будува в очакване на живота и енергията, които отново щяха да нахлуят през вратите му утре сутрин.

Макар това да беше може би единственото време, когато наистина ми харесваше да бъда тук, някак си имах чувството, че не ми е мястото в него.

Харесваше ми как коридорите са тъмни и празни, класните стаи — притихнали и изпълнени със сенки. Точно когато тук нямаше никой, чуваш тайните звуци, които никога преди не си забелязвал, докато е било пълно с хора и с живот. Скърцането и влаченето на обувките по пода, ехото, което отскача от стените, когато затваряш вратата след себе си, шепота на прастарата парна инсталация… или поне си мислех, че е от нея.

Имаше нещо в това място, когато е празно. Преставаше да бъде място за труд, където шибано скучните часове на живота ти едва-едва се нижат, и се превръщаше във филмов декор.

Но не и днес. Нямах представа как ще издържа през следващите два часа.

Поех си дъх пред двойната врата, която водеше в училище, и си спомних думите на Ашира.

— Ако сте съгласни с плана, трябва да се придържате към него. Дръжте се нормално с Роуз, чухте ли? На всяка цена. Ще ви бъде трудно, но си струва.

„Трудно“ беше меко казано.

Роуз вече беше там, стоеше на сцената при микрофона, минаваше през всяко парче, докато Смит и децата от театралния клуб преговаряха плана за осветлението. Бяха в галерията, нещо като балкон по протежение на задната част на залата, където се намираше училищния пулт за звук, осветление и прожекция. Вървях по централната пътека, оградена със столове от двете страни, вече наредени за концерта. Бях я преполовила, когато пуснаха светлините. Роуз ме видя и усмивката ѝ се поколеба и повехна, тя остави микрофона обратно на стойката и слезе от сцената.

— Рижи, ела горе за секунда.

Погледнах към господин Смит и той ми помаха, поздравих го и аз, завъртях се на пети и се качих горе да го видя. Мина ми през ума, че на него бих могла да разкажа всичко и че може би ако му кажа, той ще свали товара и притесненията от раменете ни и всичко ще се уреди. Единственото, което исках, е някой друг да поеме отговорността, не аз. Исках да се прибера вкъщи, да си легна и да остана там, докато всички неща не си дойдат на местата.

— Ела и хвърли поглед на сцената оттук, изглежда страхотно — каза господин Смит, а лицето му сияеше, когато стигнах до галерията.

Имаше право. Беше успял със сладки приказки да уреди едно професионално аудио-визуално студио да ни заеме оборудване и изглеждаше невероятно. Светлинният стенд изглеждаше абсолютно професионално, имаше екран, широк почти колкото сцената, точно зад барабаните ми, и малки екрани из публиката. Планът беше за мултиплатформено събитие, включително с видео и снимки на Наоми като малка, които баща ѝ старателно беше подбрал и предоставил на USB. Нейните думи и стихове — всичко това, комбинирано с нашата музика. Беше планирано като перфектния начин никой да не забрави за момичето, което не е там. Но вместо това сега, предполагам, че щеше да бъде един вид молитва, желание момичето, което обичаме, да отвори очи.

— Страхотно е — казах на Смит. — Главата ми е толкова заета с групата, че тази част наистина я пропуснах, но наистина е много добре. Благодаря ви!