Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

Какво е присъствие? Да бъда тук и сега е може би най-важната част от това предизвикателство. Нужно е да приема без фалшива скромност, че това, което прави настоящето толкова необикновено, толкова различно от миналото и от бъдещето, несъмнено е моето присъствие. Това наистина се случва, налице е и аз го преживявам.

Да бъдем тук и сега, континуумът на осъзнаването (както го обяснява Фриц Пърлс), е техника, метод, чието усвояване може да се сравни с това да се научим да караме велосипед: в началото имаме нужда от колелца, трябва да внимаваме да запазим равновесие, за да не паднем, и е много трудно. Но с практиката това умение се автоматизира, докато не започнем да го правим несъзнателно и с лекота, и вече не се налага да ангажираме ума си със запазването на равновесие.

В нашата идея тази лекота (която може да се усвои и автоматизира) е присъствието.

По този начин психологическата работа, която извършваме, се поставя в услуга на духовното развитие.

Именно строго структурираният аз ни пречи да стигнем до истинската си същност и затова нашето лично деструктуриране може да се превърне в средство за откриване на абсолютното; но главната пречка ще бъде винаги неумението ни да присъстваме в самите нас.

Как да присъстваме на местата, на които не искаме да бъдем? Как да присъстваме на местата, от които единствено искаме да избягаме?

Местата, които ненавиждаме, са същите, на които никога не сме се научили да бъдем, ситуации, с които никой не ни е показал как да се справяме, а по-скоро сме се научили да бягаме от тях.

Трябва да развием способността си отново да бъдем на тези места.

Предполагаме, че е невъзможно да сме на места, които ни причиняват болка, и затова решаваме, че единственият изход е да реагираме: да станем интровертни, да нападаме, да обвиняваме или да избягаме.

След като сме живели много години с подобно поведение, онези места се оказват изоставени. Поради празнотата на това присъствие вътре в нас е останала черна дупка, липсващо парче.

Историите, които си измисляме, се основават на идеята, че ако се потопим в мъката си, никога няма да излезем от нея. Ако се отдадем на тъгата си, ще останем заклещени там. Опасно е да се върнем на това място: представяме си го обгърнато в мрак, докато всъщност единственото нещо там е липсата на присъствие.

Ето защо трябва да се научим как да присъстваме там, тъй като точно от това място започва пътят, който ще ни покаже как да излекуваме самите себе си.

Ако можем да присъстваме в тази болка, в която никога преди не сме били, ще започнем да откриваме силата си. Тогава срещата с другия ще стане отново възможна чрез срещата със самите нас. Ще присъстваме и двамата. И именно за това става дума.

Един от проблемите на демитологизирането, с което сме се заели, е, че застрашава всяка културна традиция, основаваща се на схващането, че със сватбата се решава всичко. Всички любовни истории завършват с щастлив край: «Оженили се и заживели щастливо…» На вниманието на наивните: двойката не е това.

Двойката е нов път и предизвикателство.

С нея нищо не свършва. Тъкмо обратното, всичко започва. Освен едно нещо: илюзията за съвършен живот без проблеми.

Тежко е да се разделим с фантазиите си за това какво би могло да се случи. Отказването от тях е важен акт. Съвършената двойка, за която съм си мечтала от дете, умира с брака, което носи силна болка. А когато си дам сметка, че очакванията ми не са изпълнени, намразвам виновника.

Необходимо е да се науча, че аз съм тази, която трябва да разреши собствения си живот: да открия какво ми харесва, как ще се издържам, как искам да се развличам, какъв смисъл искам да дам на живота си.

Всички тези съществени въпроси са лични: никой не може да ги разреши вместо мен. Това, което мога да очаквам от двойката, е да имам другар по пътя си и в живота, някой, който ме обогатява и на свой ред се обогатява от моето присъствие. Но най-вече някой, който не пречи на житейския ми път.

Това е достатъчно.

Най-лошото от вярванията, които родителите втълпяват и повтарят на децата си, е, че трябва да търсят половинката си. Защо да не се постараем да намерим друг цял човек, вместо да се задоволим с такъв, който е разделен наполовина?

Любовта, за която говорим ние, се гради от цели същества, които се срещат, а не от две половинки, които имат нужда една от друга, за да се почувстват пълноценни.

Когато се нуждая от другия, за да съществувам, връзката се превръща в зависимост. А когато сме зависими, не можем да избираме.