Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Чух името „Дю Карфур” и преглътнах внезапно надигналата се жлъчка. Какво беше казал пастор Лоран? Магьосникът Дю Карфур бил изгорен в Париж само преди двайсет години, точно по обвинения, каквито чувах и сега: „… призоваване на демони и силите на мрака, предизвикване на болест и смърт срещу заплащане” — сложих ръка на корема си, щом си спомних за каскара саграда — „от страна на зложелателни членове на кралския двор, обезчестяване на девици…” — погледнах графа, който слушаше с каменно лице и здраво стиснати устни.

Раймон беше неподвижен, сребърната коса се спускаше до раменете му. Изглеждаше, сякаш слуша нещо съвсем незначително, като песента на дрозд в храстите. Бях виждала кабалистичните символи по шкафа му, но не можех да повярвам, че човекът, когото познавах — състрадателен отровител и вещ аптекар — е извършил подобни престъпления.

Накрая обвинението приключи. Закачуленият се озърна към краля и щом получи разрешение, седна на стола си.

— Беше проведено щателно разследване — каза ми кралят. — Бяха открити доказателства и получихме показания от много свидетели. Доказа се — обърна студения си поглед към двамата обвиняеми, — че тези мъже са изучавали писанията на древни философи и са правили прорицания чрез изчисляване движението на небесните тела. Все пак… — Сви рамене. — Това не е престъпление. До знанието ми стигна — озърна се към едрия мъж с качулката, който вероятно беше епископът на Париж, — че това не е точно в противоречия с ученията на Църквата; дори блаженият свети Августин се е занимавал с мистериите на астрологията.

Смътно си спомних, че свети Августин наистина се беше позанимавал с астрология и след това я бе отхвърлил като пълна глупост. Все пак се съмнявах, че Луи е чел „Изповеди”, а тази линия на защита беше много подходяща за обвинен в магьосничество човек. Звездобройството изглеждаше съвсем безобидно в сравнение с жертвоприношенията на бебета и оргии.

Започвах да се чудя, с все по-нарастваща тревога, какво точно правя на това събрание. Дали все пак някой не беше видял мастър Раймон при мен в болницата?

— Ние не сме против знанието и търсенето на мъдрост — продължи кралят назидателно. — От древните философи може много да се научи, ако се подхожда с предпазливост и смирен дух. Но е вярно също и че в техните писания се крие твърде много зло и непорочното търсене на мъдрост може да се изврати в желание за власт и богатство.

Огледа отново обвинените магьосници. Явно се питаше кой от тях е склонен към точно тази перверзия. Графът още се потеше, по бялата коприна на жакета му избиваха тъмни петна.

— Не, Ваше Величество! — каза той, като клатеше тъмнокосата си глава и впери пламнал поглед в мастър Раймон. — Вярно е, че по света вилнеят зли сили — те са навсякъде около нас! Но подобна поквара не се крие в гърдите на най-предания ви поданик. — Халоса се по гърдите, да не би да не сме разбрали. — Не, Ваше Величество! Ако търсите поквара и скверни ритуали, трябва да погледнете отвъд своя двор. — Не обвини пряко мастър Раймон, но погледът му беше красноречив.

Кралят не се трогна от този изблик.

— Такива извращения са процъфтявали по времето на моя дядо — рече той тихо. — Изкоренявахме ги усилено; унищожавахме заплахата от подобно зло навсякъде във владенията си. Заклинатели, вещици, които извращаваха учението на Църквата… Господа, не бива да позволяваме тази поквара да надигне отново глава.

— Затова! — Плесна леко с ръце по масата и се изправи. Още се взираше в Раймон и графа, но посочи към мен. — Довел съм свидетелка — обяви той. — Непогрешим съдник на истината и на човешките сърца!

Издадох тих, задавен звук, който накара кралят да ме погледне.

— Бялата дама — добави той тихо. — Бялата дама не може да лъже; тя вижда в сърцето и душата на човек и може да го обърне към доброто… или да го разруши.

Усещането за нереалност, което изпитвах досега, се пукна като балон. Слабото замайване от виното отмина и аз съвсем изтрезнях. Отворих уста, затворих я и осъзнах, че не знам какво да кажа.

Ужасът плъзна като змия по гръбнака ми и се сви в корема, докато кралят даваше нареждания. На пода бяха начертани две пентаграми, в които трябваше да застанат магьосниците. Всеки от тях щеше да даде показания за своите действия и мотиви. А Бялата дама щеше да отсъди казват ли истината.

— Господи! — прошепнах под нос.

— Мосю графе? — Кралят посочи към първата пентаграма, нарисувана на килима. Само крал можеше да се отнесе така с един истински обюсонски килим.