Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Преди да го достигна обаче, мастър Раймон заговори. В цялата тази суматоха почти го бях забравила.

— Не само това е писано в Светото писание, мосю графе. — Не повиши глас, широкото жабешко лице беше безизразно. Все пак гласовете стихнаха и кралят се обърна към него.

— Да, мосю?

Раймон кимна вежливо, че му дават думата, и посегна към робата си. Измъкна малка манерка от един джоб, а от друг — чаша.

— „Ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди.” — Вдигна чашата и сребърната ѝ вътрешност засия на свещите. После наклони манерката към нея, готов да излее съдържанието ѝ. — Щом и двамата с милейди Брох Туарах сме обвинени — озърна се към мен, — предлагам тримата да се подложим на това изпитание. Ще разрешите ли, Ваше Величество?

Луи изглеждаше смутен от бързото развитие на събитията, но кимна и тънка струйка кехлибарена течност плисна в чашата. Вътре веднага почервеня и започна да кипи.

— Драконова кръв — уведоми ни Раймон и размаха чашата. — Напълно безобидна за чистото сърце. — Усмихна се беззъбо и окуражаващо и ми я подаде.

Май нямах голям избор, освен да я изпия. Драконовата кръв изглежда беше някаква форма на натриев бикарбонат; имаше вкус на бренди със сода. Отпих две-три средно големи глътки и му я върнах.

Раймон отпи много церемониално. Отдръпна чашата, за да покаже порозовелите си устни и се обърна към краля.

— Мога ли да помоля Бялата дама да подаде чашата на мосю графа? — попита той и посочи белите линии около краката си, за да подскаже, че не може да излезе извън защитата на пентаграмата.

Кралят кимна, аз взех чашата и се обърнах механично към графа. Той беше може би на пет-шест крачки от мен. Направих първата стъпка, после още една, коленете ми трепереха силно като в малкия будоар на краля.

Бялата дама вижда истинската същност на човека. Дали? Дали наистина знаех нещо за тях, за Раймон или за графа?

Можех ли да предотвратя това? По-късно си задавах този въпрос стотици, хиляди пъти. Можех ли да постъпя иначе?

Спомних си мисълта, която прекоси ума ми при първата ми среща с Чарлс Стюарт; колко удобно щеше да е за всички, ако вземе че умре. Но не можеш да убиеш човек заради убежденията му, дори ако тези убеждения означават смъртта на невинни, нали?

Не знаех. Не знаех дали графът е виновен, не знаех дали Раймон е невинен. Не знаех и дали преследването на благородна кауза оправдава неблагородни методи. Не знаех колко струва нечий живот — или хиляда. Не знаех истинската цена на отмъщението.

Но знаех, че чашата, която държа в ръцете си, е смърт. Белият кристал на шията ми напомняше за отровата. Не бях видяла Раймон да слага нищо вътре, никой не го видя, но нямаше нужда да потапям кристала в кървавочервената течност, за да разбера какво съдържа сега.

Графът прочете това по лицето ми. Бялата дама не може да лъже. Поколеба се, вгледан в кипящата чаша.

— Пийте, мосю — каза кралят. Тъмните очи отново бяха притворени, не издаваха нищо. — Или ви е страх?

Графът може да имаше хиляди недостатъци, но страхът не беше сред тях. Лицето му бе спокойно и бледо, когато срещна погледа на краля и леко се усмихна.

— Не, Ваше Величество.

Взе чашата от ръцете ми и я изпи, втренчен в лицето ми. Очите му се взираха в мен дори когато се изцъклиха от знанието за идващата смърт. Бялата дама може да обърне душата ти към доброто или да я унищожи.

Графът се строполи на пода, загърчи се и от закачулените зрители се надигна цял хор викове и писъци. Петите му удариха безшумно по покрития с под килим; тялото му се изви и се отпусна безжизнено. Змията, вече много недоволна, се освободи от гънките на белия сатен и се шмугна да търси убежище в краката на Луи.

Настана истински ад.

Върнах се от Париж в къщата на Луиз във Фонтенбло. Не исках да ходя на Рю Тремулин — или някъде другаде, където можеше да срещна Джейми. Той нямаше време; трябваше да тръгне за Испания веднага, иначе рискуваше планът му да се провали.

Луиз, както винаги добра приятелка, ми прости бягството и — трябва да ѝ се признае — не ме попита къде съм била, нито какво съм правила там. Аз също не говорех много. Стоях си в стаята, хапвах по малко и се взирах в гипсовите орнаменти по тавана. Нуждата да отида в Париж ме беше стимулирала за известно време, но сега нямаше какво да правя. Без посока, аз пак започнах да се рея безцелно.

Все пак понякога полагах усилия. Подтиквана от Луиз, слизах на вечери или пиех чай с някой гостуващ приятел. Опитвах се да обръщам внимание на Фъргъс, единствения човек на света, към когото все още изпитвах някаква отговорност.