Диана Гэблдон - В капана на времето

В пансиона беше тихо; още бе твърде рано през годината за гости, а и наличните отдавна спяха. В другото легло Бриана изсумтя тихо и се обърна в съня си, дълги кичури червена коса се спуснаха по лицето ѝ. Едно босо стъпало се подаде под завивката и аз внимателно го покрих.

Импулсът да докоснеш спящо дете никога не отминава, нищо че детето вече е доста по-едро от майка си и е самостоятелна жена — макар и млада. Прибрах косата от лицето ù и я погалих по главата. Тя се усмихна насън, кратък, мимолетен рефлекс на доволство. Моята усмивка се задържа, докато я гледах и шепнех в оглушалите от съня уши, както много пъти досега:

— Господи, толкова приличаш на него.

Преглътнах с леко свито гърло — вече почти ми беше станало навик — и взех халата си от облегалката на креслото. В Северна Шотландия е ужасно студено през април, но аз още не бях готова да търся убежище в собственото си легло.

Бях помолила хазяйката да остави огъня в дневната да гори, като я уверих, че ще го угася, преди да си легна. Затворих тихо вратата, без да откъсвам очи от дългите крайници и плиснатата, оплетена червена коприна по синевата на чаршафа.

— И това не е зле за Дело на живота — прошепнах на тъмния коридор. — Може би не е толкова компактно, но е ужасно авторитетно.

Малкият салон беше тъмен и уютен, огънят догаряше до стабилно сияние по гръбнака на основната цепеница. Издърпах едно малко кресло пред огъня и протегнах крака на решетката. Чувах всички тихи шумове на съвременния живот около мен; жуженето на хладилника в мазето, мъркането на централното отопление, заради което огънят гореше по-скоро за уют, бученето на някоя преминаваща кола.

Но под всичко това се стелеше дълбоката тишина на шотландската нощ. Стоях съвсем неподвижно, устремена към нея. Бяха изминали двайсет години от последния път, когато я усетих, но успокояващата сила на мрака още беше тук, сгушена между планините.

Посегнах в джоба на халата си и извадих сгънатия лист — копие на списъка, който бях дала на Роджър Уейкфийлд. Беше твърде тъмно, за да чета на светлината на огъня, но нямаше нужда да виждам имената. Разгънах листа на покритото си с коприна коляно и останах така, сляпо втренчена в нечетливите редове. Прокарах бавно пръст по всеки от тях и шепнех имената като молитва. Те повече от мен принадлежаха на тази студена пролетна нощ. Но аз продължавах да се взирам в пламъците и позволявах на мрака отвъд да навлезе и изпълни празнините в мен.

И докато изричах имената им, сякаш ги призовавах, аз направих първите крачки назад, прекосявах пустия мрак към мястото, където ме чакаха.

Hа следващата сутрин Роджър напусна общината на Калоден с дванайсет страници бележки и нарастващо объркване. Онова, което на пръв поглед му се стори обикновено историческо проучване, беше претърпяло някои странни обрати.

Откри само три от имената в списъка на Клеър Рандал в регистъра на загиналите при Калоден. Това само по себе си не беше нещо забележително. В армията на Чарлс Стюарт не бяха водени изрядни регистри на войниците, тъй като някои вождове на кланове се бяха присъединявали към Хубавия принц по каприз и мнозина го бяха напускали без никаква причина, преди някой да е успял да впише имената на хората им в официален документ. Така че ведомостите на войската на планинците, които в най-добрия случай бяха водени наслуки, към края бяха съвсем изоставени; все пак какъв смисъл има да водиш отчетност за плащането, ако няма с какво да платиш на войниците.

Той внимателно сгъна дългурестата си фигура и се вмъкна в стария „Морис”, като автоматично приведе глава. Извади папката изпод мишницата си, отвори я и се смръщи над страниците, които беше копирал. Странното беше всъщност, че почти всички мъже от списъка на Клеър присъстваха , но в друг армейски списък.

Мъжете вероятно бяха започнали да дезертират от редиците на даден кланов полк, щом мащабите на предстоящата катастрофа бяха ставали все по-ясни; това не би било нищо необичайно. Не, той не можеше да проумее друго — имената oт списъка на Клеър се бяха появили — черно на бяло — като чист от полка на господаря Ловат, изпратен късно в кампанията, за да изпълни обещанието, дадено на Стюартите от Саймън Фрейзър, лорд Ловат.

Вce пак Клеър ясно беше казала — и един поглед в нейния списък го потвърждаваше, — че всички тези мъже са от малко имение, наречено Брох Туарах, на югозапад от земите ма Фрейзър, всъщност на границата с територията на клана Макензи. Нещо повече, тя беше казала, че тези мъже са били и армията на планинците още от Битката при Престънпанс, която бе почти в началото на военните действия.