Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Кога?

— Тази сутрин — каза готвачката, като клатеше печално глава. — Точно преди обяда, горкото момиче. Първо си мислеха, че е добре, след като детето се роди; Мери Ан рече, че е седяла, държала го е и се смеела. — Въздъхна тежко при тази мисъл. — Но призори започна пак да кърви силно. Извикаха отново доктора и той дойде възможно най-бързо, но…

Вратата се отвори рязко и я прекъсна. Влезе Мери Ан, ококорила очи под шапчицата си, задъхана от вълнение и от усилието.

— Господарят ви вика! — избълва тя, като гледаше ту Джейми, ту кочияша. — И двамата, веднага, и… о, сър… — преглътна и кимна към Джефрис, — рече да вземете и пищовите си, за бога!

Кочияшът погледна ужасѐн Джейми, после скочи и изхвърча към конюшните. Като повечето кочияши, той носеше чифт заредени пищови под капрата, в случай че го нападнат разбойници по пътя.

Отне му няколко минути да намери оръжията и още малко, за да провери дали барутът не е повреден от влагата. Джейми се изправи и хвана треперещата прислужница за ръката.

— Заведи ме в кабинета. Веднага!

Но и високите гласове можеха да го отведат там, щом стигна до края на стълбището. Профуча покрай Мери Ан и спря за миг пред вратата, не знаеше дали да влезе веднага, или да изчака Джефрис.

— Трябва да имате огромна дързост и безочие, за да отправяте такива обвинения! — казваше Дънсейни, гласът му трепереше от гняв. — А моето бедно агънце още не е изстинало в постелята си! Ах ти, негоднико, страхливецо! Няма да оставя детето и една нощ под твоя покрив!

— Малкото копеле остава тук! — изхриптя дрезгаво гласът на Елсмиър. Би станало ясно и на най-ненаблюдателния зрител, че Негово Благородие е добре наквасен. — Копеле или не, той е мой наследник и остава при мен! Вече си платих за него и за твоята проклета курва. Поне ми роди момче.

— Проклет да си! — Гласът на Дънсейни бе стигнал такива пронизителни висоти, че вече приличаше повече на крякане, но гневът в него личеше повече от ясно. — Купил ли? Ти… ти… ти… смееш да намекваш…

— Не намеквам. — Гласът на Елсмиър още беше дрезгав, но вече по-овладян. — Ти ми продаде дъщеря си… и то като ме измами, мога да добавя — рече саркастично дрезгавият глас. — Платих трийсет хиляди паунда за девица с добро потекло. Първото условие не беше изпълнено, а вече се съмнявам и във второто. — Чу се шум от наливане на течност, последван от стържене на стъкло по дървена маса.

— Мисля, че вече сте изпили повече от достатъчно, сър — каза Дънсейни. Гласът му трепереше от очевидния опит да овладее емоциите си. — Мога да си обясня отвратителните ви оскърбления към чистотата на моята дъщеря само с очевидното ви опиянение. Така да бъде, взимам внука си и си тръгвам.

— О, твоят внук , тъй ли? — рече заваляно и подигравателно Елсмиър. — Явно ти си много сигурен в „чистотата“ на дъщеря си. Сигурен ли си, че копелето не е от теб? Тя рече…

Той изкрещя от изумление и се чу трясък. Джейми не посмя да изчака повече и се хвърли вътре, където намери Елсмиър и лорд Дънсейни вкопчени на килима. Търкаляха се напред-назад сред вихър от палта и крайници и не забелязваха огъня зад себе си.

Отне му миг да прецени ситуацията и после, съзрял отворила се възможност, се наведе към въргала, сграбчи работодателя си и го изправи.

— Успокойте се, милорд — прошепна в ухото му, докато го издърпваше от задъхания Елсмиър. А после изсъска: — Престани, стар глупак такъв! — когато Дънсейни налетя пак към противника си. Елсмиър бе стар почти колкото него, но много по-як и явно в по-добро здраве, въпреки пиенето.

Графът се изправи с олюляване, оредялата му коса бе разрошена, а кървясалите очи се взираха в Дънсейни. Избърса мократа си от слюнка уста с опакото на дланта си, дебелите му рамене се надигаха тежко.

— Ах ти, мършо — рече той почти разговорливо. — Как смееш да ми посягаш? — Все още задъхан, се хвърли към звънеца.

Джейми не беше сигурен, че лорд Дънсейни ще се задържи на крака, но нямаше време да се тревожи за това. Пусна го и скочи към посягащата ръка на Елсмиър.

— Не, милорд — рече той възможно най-уважително. Хвана го в мечешка прегръдка и извлече едрия граф през стаята. — Мисля, че ще е… неразумно… да въвличате… слугите си. — Сумтейки, той бутна Елсмиър към едно кресло.

— По-добре стойте там, милорд. — Джефрис, с по един пищов в двете ръце, пристъпваше предпазливо в стаята, а очите му се стрелкаха между Елсмиър, който се опитваше да се надигне от дълбините на креслото, и лорд Дънсейни, който пък се олюляваше до една масичка, побелял като платно.