Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Тя погледна над тъмните води на езерото, засенчвайки очи с ръка. Може би се оглеждаше за видри и плаващи дънери, но Роджър си помисли, че погледът ѝ стига много по-далеч от скалите на другия бряг.

— Ти харесваш мъжете, нали? — попита той тихо. — Високите мъже.

Тя се усмихна за миг, без да го поглежда.

— Един от тях — рече тихо.

— Тогава ще отидеш ли… ако го намеря? — остави за миг веслата, като я гледаше.

Тя пое дълбоко дъх, преди да отговори. Вятърът караше бузите ѝ да розовеят и прилепваше бялата риза към фигурата ѝ, като показваше висок бюст и тънък кръст. Твърде млада е, за да бъде вдовица, помисли си Роджър, твърде хубава е, за да се похабява така.

— Не зная — рече малко треперливо. — При мисълта за това… или по-скоро при мислите за това! От една страна да открия отново Джейми… а от друга, да мина отново… през това. — През нея плъзна тръпка и тя затвори очи.

— Неописуемо е — рече, все още със затворени очи, сякаш виждаше зад клепачите си камъните на Крейг на Дун. — Ужасно, но не както са ужасни другите неща, така че не може да се обясни. — Тя отвори очи и му се усмихна.

— Все едно да обясниш на мъж какво е раждането; ще разбере, че е болезнено, но няма необходимото оборудване, за да проумее какво е усещането.

Роджър изсумтя развеселено.

— О, така ли? Е, има известна разлика все пак. Аз наистина чух онези проклети камъни. — Потрепери неволно. Споменът за нощта преди три месеца, когато Джилиън Едгарс мина през камъните, не беше от онези, които доброволно извикваше от паметта си; беше се завръщал няколко пъти в кошмарите му обаче. Той натисна силно веслата, в опит да го изличи.

— Сякаш те разкъсват, нали? — попита, вгледан в очите ѝ. — Нещо те дърпа, разкъсва те, влече те и не само отвън, но и отвътре, и усещаш как черепът ти ще се разлети на парченца всеки миг. И онзи ужасен звук. — Потрепери отново. Лицето ѝ леко пребледня.

— Не знаех, че можеш да ги чуваш — рече тя. — Не си ми казвал.

— Не ми се стори важно. — Той я погледна за миг, докато дърпаше веслата, после добави тихо: — Бри също ги чу.

— Разбирам. — Тя се обърна да погледне към езерото, където следата от лодката разтваряше своите V-образни крила. Далеч назад вълните от преминаването на по-голяма лодка се разбиваха в скалите и се съединяваха отново в центъра на езерото, образувайки дълга, гърбава форма от проблясваща вода — неподвижна вълна, феномен на езерото, който често бе вземан за появата на чудовището.

— То е там — каза тя внезапно, кимайки към черната, наситена с торф вода.

Той отвори уста да я попита какво има предвид, но после осъзна, че знае . Беше живял близо до Лох Нес през по-голямата част от живота си, беше ловил змиорки и сьомга във водите му и бе чувал и се смял на историите за „страховитото чудовище“, които се разказваха в кръчмите на Дръмнадрочит и Форт Огъстъс.

Сигурно заради невероятната ситуация — да седи тук и спокойно да обсъжда дали жената с него би предприела невъобразимия риск да се катапултира към непознатото минало. Но каквато и да бе причината за неговата увереност, внезапно му се стори не само възможно, но и сигурно, че в тъмните води на езерото се крие неизвестна, но съвсем съществуваща мистерия.

— Според теб какво е? — попита той, колкото да даде на нервите си време да се успокоят, толкова и от любопитство.

Клеър се наведе над борда, взирайки се напрегнато в един дънер, който се носеше по водата.

— Онова, което видях, вероятно беше плезиозавър — каза тя накрая. Не го погледна, взираше се надолу. — Макар че тогава не обърнах внимание. — Устата ѝ се изкриви в нещо като усмивка.

— И колко каменни кръга съществуват? — попита тя внезапно. — В Британия, в Европа. Знаеш ли?

— Не точно. Няколкостотин — отвърна той предпазливо. — Мислиш ли, че всички са…

— Откъде бих могла да знам? — прекъсна го нетърпеливо. — Работата е там, че може да са. Те са издигнати, за да бележат нещо, което означава, че може да има ужасно много места, където се случва това. — Тя наклони глава настрани, като отметна развяваната от вятъра коса от лицето си, и му се усмихна накриво. — Това би го обяснило.

— Кое? — Роджър изгуби ориентация в бързите промени в разговора им.

— Чудовището. — Тя посочи към водата. — Ами ако има такова място — или места — в езерото?

— Коридор през времето — проход, нещо такова? — Роджър погледна към бялата следа по водата, стъписан от тази идея.

— Това би обяснило много неща. — В крайчето на устните ѝ се криеше усмивка, зад булото на развяващата се коса. Той не знаеше дали е сериозна, или не. — Най-добрите кандидати за чудовището се все създания, които са изчезнали преди стотици хиляди години. Ако има проход през времето в езерото, това би обяснило този малък проблем.