Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Не ми трябва чай. Но май ще ми олекне, ако отпусна глава в скута ти и малко ми разтриеш слепоочията, а? — Сините очи ме гледаха ясни като пролетно небе.

— Не се опитвай да ме будалкаш, Джейми Фрейзър. Няма да забравя за следващата ти инжекция. — Все пак вече местех креслото настрани и седнах до него на леглото.

Той изсумтя доволно, когато наместих главата му в скута си и започнах да я галя, да масажирам слепоочията и да приглаждам назад гъстата коса. Тилът му беше влажен; вдигнах косата и духнах леко, като видях как гладката светла кожа настръхва.

— О, хубаво е — измърмори той. Въпреки че бях решила да не го докосвам извън необходимото за лечението, докато всичко между нас не бъде решено, усетих как ръцете ми сами тръгват по извивката на шията и раменете му, търсят твърдите издатини на гръбнака и широките плоски равнини на лопатките.

Той беше твърд и солиден под ръцете ми, дъхът му бе топла ласка на бедрото ми и аз неохотно го сложих отново на възглавницата и посегнах към ампулата пеницилин.

— Добре. — Отметнах завивката и посегнах към ръба на ризата му. — Едно бързо боцване и ще… — Ръката ми докосна леко предницата на ризата му и замълчах смаяна.

— Джейми! Не е възможно!

— И аз не мислех, че е възможно — съгласи се той веднага. Беше се свил настрани като скаридка, миглите му тъмнееха върху бузата. — Но един мъж може да си помечтае, нали?

Тази нощ не се качих на горния етаж. Не говорихме много, просто лежахме един до друг в тясното легло, без да помръдваме, за да не го заболи ръката. Къщата беше притихнала, всички си бяха легнали и не се чуваше друго, освен съскането на огъня, въздишката на вятъра и дращенето на розовия храст на Елън по прозореца, настоятелно като любовник.

— Знаеш ли? — попита той тихо, някъде в мрака на малките часове. — Знаеш ли какво беше да си с някого така? Да се опитваш с всички сили и като че ли никога да не успяваш?

— Да — казах, като мислех за Франк. — Знам.

— Мислех си, че ти ще знаеш. — Помълча малко и после докосна леко косата ми.

— А после… да се върне, това знание. Да си свободен да кажеш и да направиш каквото искаш и да знаеш, че е правилно.

— Да кажеш „обичам те“ и да го мислиш с цялото си сърце — казах тихо на тъмното.

— Да — отвърна едва чуто. — Да кажеш това.

Ръката му легна на косата ми и без да знам точно как се случи, се озовах свита до него, главата ми пасна съвършено в извивката на рамото му.

— Толкова много години, толкова много години бях толкова много неща, толкова различни мъже. — Усетих как преглъща и се размърда леко, ризата му изшумоля. — Бях чичо за децата на Джени и брат за нея и Иън. Бях милорд за Фъргъс и сър за селяните. Мак Дуб за хората в Ардсмюир и Макензи за другите слуги в Хелуотър. Малкълм Печатаря, после Джейми Рой на пристанищата. — Галеше косата ми бавно, с ритъма на шепота на вятъра. — Но тук — каза така тихо, че едва го чувах, — тук, в тъмното, с теб… нямам име.

Вдигнах лице към него и поех топлия му дъх между устните си.

— Обичам те — казах и не беше нужно да добавям, че го мисля.

Както бях предсказала, микробите от осемнайсети век не можеха да се опрат на съвременен антибиотик. Треската на Джейми буквално изчезна до двайсет и четири часа и през следващите два дни възпалението на ръката му започна да отминава, като остана само зачервяването около самата рана и много слабо изтичане на гной при натиск.

На четвъртия ден, след като се уверих, че заздравява добре, намазах леко раната с мехлем от ехинацея и пак я превързах. После излязох да се облека и да се измия на горния етаж.

Иън, Джанет и Младия Иън, както и слугите, бяха надничали на интервали през последните няколко дни, за да видят как е Джейми. Джени някак много подозрително липсваше, но знаех, че е наясно какво става в къщата ѝ. Не бях заявила намерението си да се кача горе, и все пак, когато отворих вратата на моята спална, там имаше голяма кана с топла вода до легена, която кротко вдигаше пара, и калъп сапун до нея.

Взех го и го помирисах. Фин френски сапун, ароматизиран с момина сълза, това бе деликатен комплимент към положението ми в къщата — почетен гост, със сигурност; но не и човек от семейството, който би се задоволил с обикновен сапун от лой и луга.

— Ясно — прошепнах. — Е, ще видим тази работа, нали? — И насапунисах кърпата.

Докато оправях косата си пред огледалото след половин час, чух, че някой влиза в къщата. Неколцина всъщност, ако се съдеше по шума. Слязох долу и заварих малка тълпа деца, които влизаха и излизаха от кухнята и от предния салон, като от време на време се появяваше и по някой възрастен, който се взираше с любопитство в мен, докато слизах по стълбите.