Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— И принц Чарлс е останал там за малко, докато са го преследвали англичаните — информира ме Младия Иън. — Клуни го крил с дни. Английските копелета търсили под дърво и камък, но не открили Негово Височество… нито пък Клуни! — довърши той със значително задоволство.

— Ела да се измиеш, Иън — каза Джейми с лека острота в гласа, която накара момчето да примигне. — Не можеш да се изправиш пред родителите си толкова мръсен.

Иън въздъхна, но послушно се наведе над струйката вода, като започна да плюе и пъшка, докато плискаше лицето си, което не беше точно мръсно, но определено имаше някое и друго петънце от пътя.

Обърнах се към Джейми, който гледаше разсеяно действията на племенника си. Дали мислеше за вероятно неловката среща в Лалиброх, или за Единбург, за димящите останки от печатницата и мъртвеца в подземието на бардака? Или пък още по-назад, за Чарлс Едуард Стюарт и дните на Въстанието?

— Какво казваш на племенниците си за него? — попитах тихо, докато Иън сумтеше. — За Чарлс?

Погледът му се изостри и се фокусира върху мен; значи съм била права. Очите му се стоплиха леко и той се усмихна в признание на това, че съм прочела мислите му, но после и топлината, и усмивката изчезнаха.

— Никога не говоря за него — каза тихо и се обърна да доведе конете.

След три часа прекосихме и последния брулен от ветровете проход и тръгнахме надолу по хълма към Лалиброх. Джейми водеше, дръпна юздите и ни изчака.

— Ето го — каза той. — Погледна ме усмихнат, с извита вежда. — Много ли е променен?

Поклатих бързо глава. Отдалече къщата си изглеждаше съвсем същата. Построени от бял дялан камък, трите етажа сияеха сред скупчените външни постройки и ширналите се, разделени от каменни синори ниви. На малкото възвишение зад къщата се виждаха останките от старата крепост, кръглата каменна кула, чието име носеше мястото.

При по-внимателен оглед видях, че пристройките са леко променени. Джейми ми беше казал, че англичаните са изгорили гълъбарника и параклиса в годината след Калоден, и аз наистина виждах празните им места. Едно място от оградата бе изградено с камъни в друг цвят и имаше нова постройка от камък и греди, която явно служеше като гълъбарник, ако се съди по дебеличките пернати телца по пръта на покрива, които се припичаха на есенното слънце.

Розовият храст, посаден от майката на Джейми, Елън, се бе превърнал в оплетена дантела по стената на къщата, само че вече останал без листа.

Дим се издигаше от западния комин и се носеше на юг с вятъра от морето. Внезапно видях огъня в огнището в салона, розовата му светлина по лицето на Джени вечер, докато седи в креслото си и чете на глас роман или стихове, докато Джейми и Иън играят шах и слушат с половин ухо. Колко ли вечери бяхме прекарали така, докато децата бяха горе в леглата си, а аз седях до палисандровото писалище и пишех рецепти за лекарства или пък пресмятах безкрайните домакински разходи?

— Дали пак ще живеем тук? — попитах Джейми, като внимавах да не издам копнежа в гласа си. Тази къща беше истински дом за мен, но бе минало много време — и много неща се бяха променили.

Той мълча цяла минута, накрая поклати глава, докато хващаше юздите.

— Не знам, сасенак. Ще е приятно, но… не знам как са нещата сега. — Беше се смръщил леко, докато гледаше към къщата.

— Няма нищо. Няма проблем да живеем в Единбург — или дори във Франция. — Погледнах лицето му и докоснах успокоително ръката му. — Стига да сме заедно.

Притесненото изражение изчезна веднага и лицето му се проясни. Той хвана ръката ми и я вдигна към устните си, целуна я нежно.

— И за мен няма значение, сасенак, стига да сме заедно.

Взирахме се един в друг, докато силно и смутено покашляне ни извести за присъствието на Младия Иън. Той ревностно пазеше уединението ни и по време на пътя се отдалечаваше много от лагера ни, като усърдно се опитваше да не се натрапва изненадващо.

Джейми се ухили и стисна ръката ми, преди да ме пусне и да се обърне към него.

— Почти стигнахме, Иън — каза той, докато момчето се занимаваше с понито си. — Ще сме там преди обед, ако не вали — добави, заслони очи и огледа небето, за да прецени облаците, които се носеха бавно над планината Монадлиат.

— Ммффм. — Младия Иън не изглеждаше възхитен от това и аз го погледнах със съчувствие.

— „Домът е мястото, където няма как да не ни приемат“ 1 1 Цитат от американския поет Робърт Фрост. — Б.пр. — цитирах аз.