Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Клеър? — Губернаторът ме погледна диво. — Клеър?

— Ами да — отвърнах с надеждата, че няма да припадне. Явно имаше голяма вероятност за това, макар да не знаех защо разкриването на името ми му оказа такъв силен ефект.

Следващите пристигнали чакаха нетърпеливо да минем навътре. Поклоних се, изпърхах с наметалото и тръгнахме към главния салон на резиденцията. Погледнах през рамо към губернатора — стискаше механично ръцете на гостите си и се взираше в нас бял като платно.

Салонът беше огромен, с нисък таван и пълен с хора, шумен и ярък, като пълна с папагали клетка. Тази гледка ми донесе известно облекчение. Сред такава тълпа Джейми нямаше да се набива на очи въпреки ръста си.

Малък оркестър свиреше от едната страна на стаята, близо до отворени към терасата врати. Видях неколцина да вървят натам, явно търсеха чист въздух или малко тишина за частен разговор. От другата страна на стаята други две врати водеха към къс коридор, където бяха тоалетните.

Не познавахме никого и нямаше кой да ни представи. Обаче заради предвидливостта на Джейми нямахме и нужда от такъв. Съвсем скоро жените започнаха да се трупат около нас, привлечени от господин Уилъби.

— Мой познат, господин И Тиен Чо — представи го Джейми на една яка млада жена с тясна жълта рокля. — От Поднебесната Китайска империя, мадам.

— Ооо! — Младата дама развя ветрилото пред лицето си, впечатлена. — Наистина от Китай? Но какво немислимо разстояние е трябвало да изминете? Нека ви приветствам на нашия малък остров, господин… господин Чо? — Тя му подаде ръка, явно в очакване той да я целуне.

Господин Уилъби се поклони дълбоко, пъхнал ръце в ръкавите си, и послушно каза нещо на китайски. Младата жена изглеждаше възхитена. Джейми като че се сепна за миг, после маската се спусна отново. Видях как блесналите черни очи на господин Уилъби се фиксират в един от носовете на обувките на дамата, който се подаваше под роклята ѝ, и се запитах какво ли точно ѝ каза.

Джейми сграбчи тази възможност — и ръката на дамата — и се поклони над нея с безкрайна любезност.

— На вашите услуги, мадам — каза той на английски със силен акцент. — Етиен Алегзандр. Може ли да ви представя съпругата си, Клеър?

— О, да, за мен е удоволствие! — Зачервена от вълнение, младата жена пое ръката ми и я стисна. — Аз съм Марселин Уилямс; вероятно познавате брат ми Джуда? Той е собственик на Туелветрис — нали се сещате, голямата кафеена плантация? Дойдох при него за сезона и си прекарвам чудесно!

— Не, опасявам се, че не познавам никого — казах извинително. — Тъкмо пристигнахме… от Мартиника, където съпругът ми търгува със захар.

— О… — извика госпожица Уилямс и отвори широко очи. — Но вие трябва да ми позволите да ви представя на моите големи приятели, семейство Стивънс? Мисля, че са ходили в Мартиника, а Джорджина Стивънс е толкова очарователна личност… веднага ще я харесате, уверявам ви!

И така се започна. След час бях представена на десетина души и ме водеха бавно из залата. Спирахме при една или друга групичка и ме предаваха от ръка на ръка сред течението представяния, провеждани от госпожица Уилямс.

В другия край на залата видях Джейми, извисяваше се над събеседниците си — същински образец за аристократично достойнство. Той говореше сърдечно с група мъже, които нямаха търпение да се запознаят с проспериращия търговец, който можеше да им осигури полезни връзки във френската търговия със захар. Улових веднъж погледа му, на минаване, и той ми се усмихна ослепително с галантен френски поклон. Все още се чудех какво, за бога, си мисли, че прави, но свих мислено рамене. Щеше да ми каже, когато е готов.

Фъргъс и Марсали както обикновено нямаха нужда от компания и танцуваха в единия край на залата. Сияещото ѝ розово лице му се усмихваше. Заради случая Фъргъс се бе разделил с полезната си кука и я беше заменил с черна кожена ръкавица, пълна с трици, която бе закачена за ръкава на жакета му. Сега тя лежеше на гърба на Марсали малко сковано, но не толкова неестествено, че да породи коментари.

Завъртях се покрай тях в ръцете на нисък и тантурест английски плантатор на име Карстеърс, който шептеше любезности в пазвата ми с почервеняло и потно лице.

Колкото до господин Уилъби, той се наслаждаваше на невиждан социален триумф — беше в центъра на вниманието на групичка дами, които се съревноваваха да му поднасят сладкиши и напитки. Очите му светеха и жълтите му бузки бяха поруменели.