Луис Ламур - Укротяване на степта

Ако ми бяха направили капан, го бяха сторили много умно и умело — сякаш бяха предвидили, как би действал човек като мен. Но аз все пак, не бях бил пътя си напразно. Принципът ми беше да хващам винаги бика за рогата.

И така, отворих вратата, без да чукам. Наведох се и скочих в стаята. Преместих един стол от пътя си и се озовах срещу ъгъла, който не можех да видя отвън. Пред него беше спуснато червено одеяло, стигащо до пода.

Момичето беше станало. Лицето й беше бледо. Тя беше толкова Лиза, колкото и аз.

— По-добре затворете вратата, мадам. Защото ще влезе студ.

Тя се поколеба за миг, но се окопити. Беше облечена като жена от ранчо, но лицето й беше гримирано и не беше трудно да се досети човек каква беше.

Човекът, който може би беше скрит зад одеялото, не можеше да ме вижда, където бях застанал. Ако просто бях влязъл в къщата, бих бил жива мишена, пък и бих бил видим и от кухнята.

Момичето внимателно затвори вратата и продължаваше да бъде все така спокойно. Фактът, че идването ми не я беше изненадало, както и начина, по който бях влязъл показваше, че бях очакван.

— Знаете ли нещо за момиче на име Лиза Хетрик?

— Не… Не, никога не съм чувала за нея.

— На кого е тази къща?

— Защо, наела съм я от господин Билингс.

Моите очи никога не бяха излъчвали такава увереност. Тя започваше да се изнервя. Аз бях застанал до стара ламаринена печка, отвъд която беше одеялото. Печката беше много гореща, стоеше на крачета и не беше по-широка от мен. Тя би била добра барикада.

Бях обърнат с лявата си страна към печката, но не преставах да гледам към одеялото. Държах оръжието си в дясната ръка.

— Ей, ти, който си зад одеялото, излез!

Не последва нищо. Момичето процеди през зъби.

— Ти си полудял! Никой няма там.

— Добре, повдигни това нещо.

Тя се поколеба, но започна да прави каквото й бях казал.

— Махни одеялото с две ръце, като го вдигнеш до раменете си.

Тя се дръпна назад изплашена.

— Не, защо трябва да го правя?

— Прави го!

Тя докосна устните си с език и се отдръпна назад.

— Не, няма.

— Добре, тогава аз ще стрелям в одеялото.

С внезапно движение тя изпищя.

— Той няма оръжие. Той лъже.

Тя не каза „Ти нямаш оръжие“, както би казала, ако говореше на мен. Вече бях сигурен, че някой се криеше в къщата.

И точно тогава вратата на кухнята изтрещя, в стаята скочи мъж и извика.

— Сега, Джо! — след което стреля по мен.

Дясната ми ръка беше под палтото. Имаше процеп в джоба, който ми помогна да хвана колана на оръжието си. Понеже палтото беше без копчета, беше ми лесно да го извадя.

В момента, в който дочух нещо от кухнята — едва доловимо скърцане от вратата, стрелях в одеялото. Стрелях още веднъж, толкова бързо, колкото можех да натисна спусъка. Куршум изсвистя и се удари в печката. В този момент аз светкавично се обърнах към кухнята и стрелях по мъжа до кухненската врата.

Всичко се случи толкова бързо! За една пета от секундата — три изстрела. И двама убити мъже.

Мъжът, който беше излязъл от кухнята, лежеше на земята с карабина в ръце. А човекът зад одеялото се беше свлякъл на земята, завличайки го. Единият куршум го бе улучил в лицето, а другият — в гърдите.

В помещението имаше мирис на барут. Дочувах тиктакане на часовник от съседна стая. Усещах болка в ръката. Погледнах надолу и с изненада видях, че има кръв.

Момичето беше отишло при трупа на мъжа с одеялото. Тя беше ужасена. Но аз не изпитвах никаква жал към нея, защото тя беше помогнала на тези негодници да ми скроят този номер.

Единият от тях беше брадатият „герой“ на Ленг, а другият — един мошеник, когото бях виждал в салона на Билингс.

— Шест. И с този — седем.

Тя погледна втренчено към мен.

— Какво?

— Нищо, ти по-добре се върни в града. Не ми трябваш.

— Мога ли да си вървя?

— Да, разбира се. Надявам се, че си изпълнила всичко, което са ти казали.

Тя изглеждаше замаяна. Взе палтото си, избягвайки да поглежда към труповете.

— Ти ще ги победиш. Те не предполагаха, че си толкова умен.

— Надявам се.

— Коя е тази Лиза Хетрик? Ти навярно си влюбен в нея?

— Аз? Мадам, тя беше дете, когато я видях за последен път, но беше много хубава. Аз също съм бил малък тогава и не знам… харесвах я. Освен това, нейните родители се отнасяха към мен, като към собствен син.

— Бен знае нещо. Знам, че той знае нещо. Надявам се да я намериш.

— Ако тя е тука, къде би могла да бъде?

— Някъде из местата на Бен. Всичките заведения в града са негови.