Луи Ламур: Стрелците от гористите равнини

— Да. Да, ще се омъжвам за него!

Той я огледа с напълно сериозен поглед. Тя беше високо момиче, пет фута и седем инча, но неговият ръст я караше да изглежда дребосък.

— Желая ви щастие — изрече той, после повдигна шапката си и я тръгна към вратата.

Колийн Райли се обърна към Ед Милър.

— Кой беше този мъж?

— Клей Бел — отвърна Милър, като я наблюдаваше с блестящи и любопитни очи. — Той има добитък на Дийп Крийк.

Тя излезе вън на дъсчения тротоар и огледа улицата. Не се виждаше никъде. Нито пък Джад Девит.

Едва сега до съзнанието й достигна съдържанието на репликата на Милър. Това беше човекът с добитъка, който Джад искаше да изрита от участъка му!

Тя пристъпи напред и спря. Преместването на на ония крави можеше да не се окаже толкова лесно, колкото си го представяше Джад. Имаше нещо в този едър млад мъж, което й подсказваш, че не беше от ония хора, които биха се оставили да бъдат прегазени, дори и от безцеремонните и безмилостни похвати на Джад.

И в този момент очите й се спряха върху Уот Уилямсън. Едрият дървосекач се опитваше без особен успех да скрие лицето си зад колоната на входа, и то имаше защо. Едното му око беше черно и подуто, а на челюстта му се издигаше внушителен оток.

— Уот! Пак ли си се бил!

Уот Уилямс махна с ръка на нескопосното си укритие.

— Мадам, това беше най-краткият ми бой. Аз замахнах към него и пропуснах, той също замахна към мен, но не пропусна.

— Джад знае ли за случилото се?

— Още не, но той вече има сблъсък със същия момък. Поговориха си малко за земята, дето Джад се кани да сече, и Джад заплаши момъка, че ще го смъкне от коня и ще го напердаши с колана си. Момъкът му каза, че няма да има нищо против.

Уот докосна внимателно челюстта си с връхчетата на пръстите.

— Мадам, този момък няма да е толкова лесен, както си мисли Джад.

Тя изведнъж си спомни ожулените кокалчета на младия мъж преди минута и пълното безразличие, което бе демонстрирал към Джад.

— Този мъж… да не се казваше Бел? Клей Бел?

— Точно той е. Висок момък, стъпва леко като пантера, и удря здраво — добави той мрачно.

Вятърът раздвижи напечения прах на улицата. Муха прелетя лениво и се блъсна в рамката на прозореца; полузаспали коне мързеливо се размърдаха на коневръза пред салона.

В Тинкърсвил нямаше кой знае какво за разглеждане. Той просто беше едно дребно градче с няколко стари сгради от сив камък и една-две от червени тухли; останалите здания, магазини и къщи, представляваха сиви къщи от строителен картон, обрулени от слънцето и с олющена боя. В равнината заобикаляща градчето танцуваха прашни дяволчета и маранята караше всичко наоколо да трепери.

Колийн Райли закрачи по дъсчения тротоар към края на улицата. В далечината планините изглеждаха прохладни и съблазнителни. Тя застана неподвижна втренчена в безкрайните простори заслушана в ленивите приказки на мъжете. Кон се разтърси и изпръхтя в опит да прогони измъчващите го мухи, а някъде отдалеч, в другия кай на града, отчетливо се разнесе звънкият грохот на чук в наковалня.

Опърленият от жегата Тинкърсвил, безличен и сив, откъснат от света, какво можеше да предложи той на всички тези мъже, които живееха в него? Кой нормален човек би предпочел да прекара живота си в тая пустош, след като съществуваха Ню Йорк, Лондон и Париж?

Някакво неясно тъмносиньо петно в далечните хълмове указваше за устието на каньон… къде ли извеждаше той? До някоя изумрудена ливада? Или кристално бистро езеро? Или земи, недокосвани от човешко присъствие?

Тя се извърна и отново огледа градчето. Мъжът от хотела й говореше за индиански войни и кражби на добитък, за кръвопролитни сражения и жестоки битки за оцеляване, но въпреки това градчето не показваше някакви очевидни белези.

Някои от първите заселници бяха продължили нататък, но други бяха останали. А и онзи един възрастен мъж, основал градчето, Сам Тинкър. Трябваше да поговори с него.

Сред тези, които бяха останали, имаше всякакви, и високи и дребни, но ги обединяваше едно качество, общо за всички тях — те бяха силни. Мъже с кожа обветрена като пергамент и очи виждащи отвъд утрешния ден.

Тези, които бяха предпочели да прекарат остатъка от живота си тук, не бяха богати, но бяха мъже, на които човек можеше да се облегне, притежаваща забележителна вътрешна сила, не познаващи поражението. Такива бяха мъжете, построили града, вдъхнали му живот. А Джад беше от тая порода, която градеше и оформяше един нов свят… но дали беше така в действителност?