Луи Ламур - Сребърният каньон

— Мат… как си? Искам да кажа, как са раните ти? Добре ли си?

— Не съвсем… но далеч по-добре оттогава.

Седнахме и за пръв път тя изглежда се чувстваше малко неудобно, и упорито избягваше погледа ми.

— Къде беше преди да дойдеш тук, Мат? Канавал каза, че си бил маршал на Мобити някога.

— За много кратко време.

Разказах й за онези дни, и после нещо за останалото време, за дългите нощи езда, за разтеглените на мили стада, за бизоните, за кръчмите по границата. За онези дни в Сонора когато работех за една мексиканска хасиенда, и за рудните проучвания в Баха Калифорния, за развалините на старите мисии, и за още много неща.

Тя полека забравяше къде се намираме и аз й разказвах за нестихващия вятър в огромния океан на прерията на изток от Скалистите планини, как се разлюлява тревата на мощни вълни подобно на море. За дивите крясъци на команските атаки… и за нощите под звездите, самотните нощи, когато дълго време лежах буден, копнеещ да дойде в мрака тя, единствената, да я прилаская, и тя мен да приласкае.

Ние се срещахме тогава както мъж и жена трябва да се срещат, когато светът и времето застават разделени и не остава нищо друго, освен среща на двама души, две създания от плът и кръв, и докосването на ръцете в ленивите часове.

И тогава в безмълвието се разнесе тропот на копита в двора; два коня се приближаваха към къщата.

Два коня… с двама ездачи.

Мойра бързо се изправи с разпиляни кичури черна коса по врата си; ситни капчици пот бе избила по горната й устна, защото денят беше много горещ.

— Мат, това е татко. По-добре да тръгваш.

Тя беше пристъпила до мени и аз я улових за ръцете, като я притеглих към мен. Тя понечи да се дръпне, но я хванах за брадичката и извих лицето й към мен. Тя беше уплашена и се опита да се дръпне назад, но не много упорито. Очите й внезапно станаха широки и тъмни… и тогава я целунах.

За миг останахме притиснати заедно и след това тя рязко се дръпна. Остана така няколко секунди, безмълвна, и после изведнъж пристъпи към мен и бързо ме целуна отново. Останахме така докато чухме стъпките отвън.

Разделихме се миг преди Руд Макларън и Морган Парк да влязат през вратата.

Парк ни зърна и нещо в държането на Мойра трябва да му беше подсказало представата какво беше станало преди малко. Лицето му потъмня от гняв и той тръгна към мен.

— Изчезвай оттук! Изчезвай, казвам ти! — изхърка той с дрезгав глас.

Погледнах през рамото му към Макларън.

— Мислех, че това е твоят дом, Руд.

— Достатъчно, Морган! — На Макларън не му се понрави присъствието ми тук, но още по-малко му допадаше представата Морган да издава команди в дома му. — Тук аз казвам кой да остава и кой не.

Лицето на Морган Парк се изкриви още повече. Беше готов на всичко, но точно преди да отвори уста, Канавал пристъпи в стаята зад гърба му.

— Шефе, Бренан каза, че той само идва на гости, не търси никакви неприятности. Каза, че ще си тръгне веднага щом му кажа, и че няма никакви намерения да се заяжда с Парк.

Мойра се намеси бързо.

— Татко, мистър Бренан е мой гост. Когато настане времето за тръгване, той ще си отиде. А дотогава искам да остане.

— Не го искам у дома! — заяви гневно Макларън. — Проклет да си, Бренан! Имаш смелостта да стъпиш в къщата ми след като стреля по моите хора, открадна ми от участъка който ми принадлежи по право, и прогони кравите ми от Котънууд!

— Между нас няма различия, които да не можем да разрешим по мирен път — уверих го спокойно аз. — Никога не съм желаел каквото и да било препирни с теб и считам, че можем да се разберем.

Това охлади гнева му. Той беше още напушен, готов всеки момент да избухне, но първоначалната му пара вече я нямаше. И точно в този момент усетих какво представляваше з действителност Руд Макларън. Него не го вълнуваха толкова много земята и имотът, колкото желанието да бъде прочут като най-крупният земевладелец в цялата страна. Той просто не познаваше друг начин да завоюва уважение и възхищение освен чрез силата и богатството.

Проумяването на тази истина ми даде онова оръжие, от което толкова много се нуждаех. Имах голяма нужда от мир, и то мир специално с Макларън. А той беше само на една ръка разстояние, ако успеех да намеря необходимите думи.

— Днес говорих с Чейпин. Този сблъсък може да бъде прекратен единствено когато начело застане най-подходящият човек. И аз мисля, че именно ти си този човек, Макларън.

Той ме слушаше и това, което чуваха ушите му, му харесваше много. Той охотно се виждаше в ролята си на миротворец. Освен това той беше и пресметлив човек и не можеше да не си дава сметка, че тази война му струваше хора, добитък, пари. Когато хората му се биеха или обикаляха околностите, те не можеха да се грижат за добитъка му.