Amanda Mariel - Една Пленителна Целувка

Кухнята се бе нагряла и на челото на Моаре избиха капчици пот, но тя не посмя да ги избърше. Тя издиша дълбоко, докато продължаваше да работи по тестото, след което погледна през прозореца. Слънцето беше високо в небето и огряваше ярко цялото село.

– Не трябва да се оплакваш, Моаре. Лили махна една паднала къдрица от челото си и така остави свежа диря от бял прах след себе си. – Колко хубаво, че толкова много от селяните купуват нашите печива.

– Не се оплаквах. Моаре се вгледа в близначката си. – Просто зададох въпрос.

Франция беше добра за нея – за всички тях. Построиха си приятен дом и устойчив живот тук през годините, откакто избягаха от Шотландия. Баща им имаше своя ковачница и леля Айлис, която преди години се превърна в тяхна майка, допълваше семейното богатство, като продаваше хляб и сладкиши.

Освен това селяните бяха любезни и ги приеха, когато семейството на Моaре се установи тук. През годините много от хората им бяха станали приятели. Дори един от градските джентълмени започна да я ухажва. Бастиен Ру започна да посещава Моаре от една седмица и тя се оказа доста увлечена по красивия млад мъж.

Разбира се, че не беше влюбена, но вярваше, че с времето между тях можеха да се развият чувства. Устните ѝ се извиха в лека усмивка при мисълта. – Всъщност се чувствам благословена.

Моаре постави хляба, върху който работеше на страна и се намръщи на Лили, докато посягаше за още брашно. – Надявам се никога да не напусна Франция.

– Наистина. Изражението на Лили се промени, а веселото ѝ изражение стана кисело мигновено. – Забрави, че съм казала нещо.

Моаре се нацупи, вътрешно изпълнена с удовлетворение. Но тревогата си проправи път. Начинът, по който Лили смени изражението си, й напомни, че не всичко е наред.

Лили беше на ръба напоследък, твърдейки, че чувства как безпокойство и страх се прокрадват в селото, и не отричаше, че виденията ѝ са зачестили. По същия начин и братята на момичетата, Самюел и Лахлан изпитваха тревожна резервираност. Лахлан никога не говореше много за способностите си, макар че беше още по-резервиран напоследък, което не харесваше на Моаре. Самюел беше най-разтревоженият от всички. Той настояваше семейството да напусне Франция, но не назоваваше причина за своите непреклонни молби.

Как ѝ се искаше да знае какво има да става.

През изминалата седмица тя имаше три видения, но нищо, което да имаше смисъл. Първите две бяха бързи проблясъци на жени, които не познаваше на места, които никога не бе виждала. Най-скорошното видение показваше съседката ѝ. Беше малко по-силно и продължи малко по-дълго, но все пак не можеше да разбере смисъла му.

Беше съседката на Моаре, вдовицата Пиер, свита в тъмен ъгъл плачеше и умоляваше някого. – Не, моля ви. Не ме разбрахте правилно. Моля ви – умоляваше тя. После видението изчезна толкова бързо, колкото се беше появило. Mоаре издиша бавно, отблъсквайки неспокойното чувство, което заплашваше да я остави без дъх.

– Какво има, Моаре? Лили изчисти брашното от ръцете си, докато тя се взираше в Моаре с поглед изпълнен със съчувствие. – Не се опитвай да го скриеш. Чувствам, че си разстроена и знам, че това няма нищо общо с разногласията ни.

Моаре не беше изненадана, защото Лили имаше дарбата да чувства емоциите на другите. Тя се стараеше много да подтисне притеснението и страха си през последните дни, за да не притесни Лили, както и Лахлан. Сега не ставаше въпрос за това. Тя трябваше да е откровена. – Имах видения.

Майката се наведе по-близо до тезгяха, и върху хубавите линии на лицето ѝ се изписа притеснение. – Трябва да ни кажеш какво си видяла, момиче.

– Страхувам се, че няма много за разказване. Те бяха по-скоро бързи проблясъци, които не разкриват нищо, но ме оставят с усещането, че нещо лошо предстой. Моаре погледна към входа на къщата им и звука от скърцаща врата. – Тате, вие сте си у дома... рано.

Стомахът ѝ се сви, когато Самюел и Лаклън влязоха зад него. Момчетата бяха родени като нейни братовчеди, но отдавна ѝ бяха като братя. И двамата притежавали своя специална дарба – или дарби, в случая на Лахлан, защото той имаше цели три. Самюел имаше способността да вижда цветовете на хората – да разбира намеренията на душите им.

Бащата се заразхожда в кухнята, докато Самюел затвори тежката дървена врата на селската къща. – Лахлан имаше видение.

– Както и Моаре. Майката прегърна бащата и той я целуна по главата. – Тя тъкмо разказваше на Лили и на мен за това.