Уилбур Смит - Речният бог

Когато покрай мен преминаха полковете шилуки потърсих Кратас, но не го открих.

Хюи доведе колесница с отморени коне за мен.

— Ще дойда с теб, Таита — предложи той.

Аз поклатих глава.

— Сам ще пътувам по-бързо — казах му. — Иди в града и се радвай на победата. Хиляди красиви момичета те очакват.

Преди да поема по южния път, подкарах към бойното поле. Чакалите и хиените вече пируваха, воят им се смесваше с този на умиращите. Мъртвите бяха струпани като останки от корабокрушение на брега на реката.

Насочих колесницата към мястото, където забелязах Кратас — това бе най-ужасният участък от бойното поле. Труповете бяха нахвърляни на купове, достигащи до колелата на колесницата. Забелязах шлема му в праха, който се бе превърнал в кал от изтеклата кръв. Слязох от колесницата и го вдигнах. Бе смачкан.

Захвърлих шлема и започнах да търся тялото на Кратас. Видях кракът му да се показва от купчина тела. Бяха на шилуки и хиксоси в примирие след смъртта. Избутах ги встрани и намерих Кратас легнал по гръб. Беше прогизнал от почерняла кръв, лицето му приличаше на черна маска.

Коленичих до него и тихо промълвих:

— Трябваше ли да умрете? Всички, които искрено обичах? — Наклоних се напред и го целунах по кървавите устни.

Той седна и се вгледа в мен. Сетне се усмихна с широката си момчешка усмивка.

— По дяволите, беше истинска битка — поздрави ме той.

— Кратас! — зарадвано го гледах аз. — Ти наистина ще живееш вечно.

— Нито за момент не съм се съмнявал, момчето ми. Но точно сега се нуждая от нещо за пиене.

Затичах към колесницата и донесох шише вино. Той го взе, вдигна го и го изля в гърлото си, без да преглъща. Когато шишето се изпразни, го захвърли и се оригна.

— Като начало е добре — намигна ми. — Сега ми покажи пътя към най-близката кръчма, стари грешнико.

Пръв занесох новините в Елефантина. Бях сам в колесницата, а конете тичаха леко. Сменях ги на всяка станция по южния път и пътувах без прекъсване. Конярите ми подаваха шише или кора хляб и сирене, докато сменяха конете, и дори не спирах да поспя или да почина.

През нощта звездите и луната ми показваха пътя, а Хор направляваше уморените ми ръце с юздите. Въпреки че всяка става ме болеше и се олюлявах от умора, не претърпях злополука.

На всяка станция и всяко селище по пътя аз извиквах радостните новини:

— Победа! Велика победа! Фараонът е в Тива! Хиксосите са отблъснати!

— Хвала на всички богове! — поздравяваха ме те. — Египет и Тамус!

Продължавах напред. Все още се говори за препускането ми през този ден по южния път. Още се носят легенди за изтощения ездач с кървясали очи и кървави петна по дрехата, който преминал оттук като предвестник на победата, носещ новината към Елефантина за битката, която отвори пътя към свободата.

Препусках от Тива към Елефантина два дни и две нощи и когато пристигнах в двореца, с последни сили стигнах до водните градини, където лежеше господарката, и паднах до нейната лежанка.

— Господарке — изграчих аз през напуканите си устни, с гърло, пресъхнало от праха. — Фараонът спечели велика победа. Дойдох да те отведа у дома.

Спуснахме се по реката към Тива. Принцесите бяха с нас, за да развеселяват майка си. Те стояха с нея на палубата и й пееха. Рецитираха, задаваха гатанки и се смееха, но тъга се прокрадваше в смеха им, а очите им издаваха дълбока загриженост, щом погледнеха майка си.

Царица Лострис бе крехка като ранена птица. Бе станала много лека, а плътта й бе прозрачна като седеф. Можех да я вдигна и да я нося толкова лесно, както когато бе на десет години. Билката, която й приготвях, вече не можеше да притъпи болката.

Занесох я на ръце до носа на галерата, когато след последния завой на реката стените на Тива се изправиха пред нас. С една ръка я придържах през раменете, докато се наслаждавахме на отдавна изминалите събития и преживявахме отново хиляди радостни спомени от нашата младост.

Но усилията я умориха. Когато хвърлихме котва до двореца на Мемнон, половината от населението на Тива ни очакваше. Фараон Тамус стоеше пред огромната тълпа.

Когато носачите свалиха носилката й на брега, те я поздравиха. Въпреки че повечето от тях не бяха я виждали, легендата за състрадателната царица се бе запазила по време на дългото й изгнание. Майки повдигаха децата си да ги благослови, те протягаха ръце да докоснат ръката й.

— Моли се на Хапи за нас — повтаряха те. — Моли се за нас, Майко на Египет!

Фараон Тамус вървеше до носилката й като обикновен син, а Техути и Беката я следваха отзад. Двете принцеси се усмихваха, въпреки че в очите им блестяха сълзи.