Уилбур Смит - Речният бог

Не можех да му предложа нито надежда, нито утешение. Беше стар боец, бе виждал твърде много рани. Не можех да го заблудя. Превързах раната с подложка от вълна и ленен бинт. Докато работех, нашепвах заклинанието за спиране на кръвоизлива.

— Оттегли се от мен, създание на Сет!

Но той бързо отпадаше. Дишаше с голямо усилие и можех да чуя кръвта да бълбука в дробовете му като скрито в блатата същество.

Приготвих смес от отвара за успокояване на болките, но Танус отказа да я изпие.

— Искам да изживея всяка минута, която ми е останала — каза ми той. — Дори и последната.

— Какво друго бих могъл да сторя за теб?

— Вече си направил твърде много. Но нашите искания към теб нямат край.

Поклатих глава.

— Както няма край това, което бих искал да ви дам.

— Ще те помоля за последен път. Първо, никога да не казваш на Мемнон, че аз съм негов баща. Той трябва да вярва, че във вените му тече кръвта на фараоните. Ще му е необходима много издръжливост, за да посрещне съдбата, която го очаква.

— Той ще бъде също толкова горд, че е от твоята кръв, както ако бе от фараоновата.

— Закълни се, че няма да му кажеш.

— Заклевам се — повторих аз и той замълча, за да събере сили.

— Имам още една молба.

— Приемам я, преди да си я отправил — казах аз.

— Погрижи се за жената, която никога не стана моя съпруга. Защитавай я и й помагай, както си го правил досега.

— Знаеш, че ще го сторя.

— Да, зная, защото винаги си я обичал толкова, колкото и аз. Погрижи се за Лострис и за нашите деца. Предавам ги в твоите ръце.

Затвори очи и аз помислих, че краят наближава, но неговата издръжливост надхвърляше тази на останалите хора. След малко той отново ме погледна.

— Искам да видя принца — каза ми.

— Той чака на терасата — отвърнах аз и отидох до завесата на входа.

Мемнон стоеше в далечния край на терасата. Масара бе до него. Лицата им бяха сериозни, а гласовете приглушени. Когато ги повиках, едновременно вдигнаха очи към мен.

Принцът веднага се втурна към мен, оставяйки момичето само. Доближи се до леглото на Танус, който му се усмихна, но усмивката му беше несигурна. Знаех какво усилие му струваше.

— Принце, научих те на всички военни изкуства, но не мога да те науча на нищо за живота. Всеки мъж го научава сам за себе си. Няма какво още да ти кажа, преди да тръгна на това ново пътешествие, освен да ти благодаря, че ми позволи да те опозная и да ти служа.

— Ти си нещо повече от наставник за меч — отвърна тихо той. — Ти си бащата, който никога не съм познавал.

Танус затвори очи и лицето му се изкриви.

Мемнон се наведе и силно сграбчи ръката му.

— Болката е още един враг, който трябва да се победи. Ти си ми го казвал, господарю Танус. — Принцът помисли, че болката е от раната, но аз знаех, че тя му бе причинена от думата „баща“.

Танус отвори очи.

— Благодаря ти. Ваше Величество. Добре е, че ми помогна да превъзмогна тази болка.

— Наричай ме приятел вместо Величество — Мемнон коленичи до леглото и не изпусна ръката на Танус.

— Имам подарък за теб, приятелю.

Раната в дробовете на Танус му пречеше да говори. Той хвана дръжката на синия меч, който още лежеше на постелката до него, но нямаше сили да го повдигне. Взе ръката на Мемнон и я постави на дръжката със скъпоценни камъни.

— Твой е — прошепна той.

— Ще си спомням за теб, когато го извадя от ножницата. Ще извиквам името ти, когато го размахвам в битка.

— Оказваш ми голяма чест.

Мемнон се изправи с меча в дясната си ръка и за класическа стойка в центъра на стаята. Докосна с устни острието, отдавайки чест към лежащия на постелята мъж.

— Ти ме научи така.

Сетне започна да се упражнява с оръжието, както го бе учил Танус още от малък. Сребърното острие се въртеше и връхлиташе като блестящ орел. То прехвърчаше и съскаше във въздуха, святкаше в полумрак мятайки лъчи светлина.

Принцът завърши с прав удар, насочен към гърлото на невидим враг. Сетне обърна острието към краката си и сложи двете си ръце на дръжката.

— Добре си се изучил — кимна Танус. — Няма какво повече да те науча. Скоро ще си отида от този свят.

— Ще остана с теб до тогава — каза Мемнон.

— Не — възрази баща му. — Съдбата ти те очаква извън стените на тази мрачна стая. Ти трябва да вървиш напред, без да се обръщаш назад. Таита ще остане при мен. Вземи момичето със себе си. Отиди при царица Лострис и я подготви за моята смърт.

— Почивай в мир, господарю Танус. — Принцът не би спорил в този тържествен момент. Прекоси стаята и целуна баща си по устата. Сетне се обърна и без да погледне назад, излезе от стаята със синия меч в ръка.