Карл Май - Край развалините на Вавилон

Той посегна неволно назад, но бързо дръпна ръка от докоснатото място.

— Нямам никакво писмо!

— Не говори глупости! Направо си е за смях, че отричаш нещо, което преди малко на няколко пъти потвърди.

— Писмото беше само претекст. Наистина нямам такова. А и да имах, пак нямаше да ти го предам.

— И сам ще си го намеря!

— Ами търси тогава! — изрева оня вбесено и избухна после в принуден кикот.

Пристъпих зад него, сложих ръка върху мястото, което преди малко беше докоснал, и казах:

— Тук е пъхнато!

— В пояса? Ами извади го, де!

— В пояса навярно не, но в сирджамето [254] сирджаме — панталон — б. а. , мисля.

— Напак [255] напак — негодяй — б. а. , в теб се е вселил Шейтана!

Едва беше изрекъл оскърбителната дума и му лепнах такава плесница, че се просна в цял ръст на земята.

— Дръжте го здраво! — викнах на корпорала.

Той се хвърли с хората си върху Педера още преди оня да бе могъл да се надигне. Той поиска, наистина, да се отбранява, но срещу толкова чифта силни ръце не успя да постигне нещо особено. В този миг завесата се разтвори рязко, санджаки се втурна вътре възбудено и ми се сопна гневно:

— Каква работа имаш с писма, адресирани до мен? Да не би да си ми опекун или пък аз съм някой хлапак, който първо трябва да пита за разрешение, ако иска нещо, дето му принадлежи? Ако тук има писмо до мен, то никой няма право да го получи освен аз самият!

— Аз също? — попита генералът.

— Да.

Осман паша сложи ръка на рамото му и ми заговори сериозно:

— Ти май все още не знаеш по каква причина пребивавам тук. В такъв случай ще трябва кратко и ясно да ти го кажа. Аз съм ръката на падишаха, протегнала се да отвори книгата на твоите дела. Тук място за отказ и съпротива от твоя страна няма. Аз процедирам според даденото ми предписание и ако се противопоставиш, ще съумея да взема съответните мерки!

Санджаки отстъпи крачка назад, погледна го борбено в лицето, но сведе очи пред срещнатия поглед. Споходи го по-добър ум.

— Знам, че трябва да се подчинявам, що се касае за служебните работи, но това писмо е адресирано до мен по частен въпрос!

— Оо! Значи вече ти е известно съдържанието му?

— Да.

— И знаеш, че този мъж, макар да отрича, притежава писмо до теб?

— Не мога да го твърдя, но ако има писмо за мен, знам, че съдържанието му не е служебно.

— Защо тогава този страх да го предаде? Защо този отказ да го покаже?

— Именно защото писмото касае не службата ми, а една лична работа, отнасяща се до моето семейство, която не може да интересува никого, бил той началник или «ръката на падишаха», както се нарече!

— Е, добре, ако е така, както казваш, ще ти го оставя. Нека мъжът предаде писмото!

— Нямам такова! — заяви Педера инатливо, като направи безпомощен опит да отхвърли притискащите го към земята противници.

— Не е необходимо дълго да търсим — подхвърлих аз. — Пратеникът сам се издаде, като посегна с ръка към писмото. Ей сега ще го видим.

При тези думи се наведох и мушнах ръка под пояса на персиеца, който не беше в състояние да го предотврати. Веднага напипах търсеното. От вътрешната страна на панталона, там, където обикновено никой не поставя или няма да вземе да търси джоб, имаше такъв и от него извадих писмото. С един бърз поглед прочетох адреса, с който предпазливо го бяха снабдили. Когато се изправих, санджаки се втурна към мен, протегна ръка да ми изтръгне находката и извика:

— Дай го тук! То ми принадлежи! Ти изобщо нямаш право да го докосваш!

Аз скрих със същата бързина писмото зад гърба си и изблъсках възбудения чиновник.

— Потрай малко, отнася се за адреса!

— Да не би да е твоят? — ревна ми яростно той.

— Не. Но съдържа не само името ти, а също служебната ти титла. Нека пълномощникът на падишаха си извади заключение дали съдържанието е служебно, или лично.

Подадох писмото на пашата. Санджаки се спусна стремително да му го изтръгне. Аз го хванах отзад за яката, завъртях го със замах около себе си и го запратих в ъгъла, където се сгромоли. Изправи се отново да поднови атаката, но притеклите се от другата стая офицери застанаха пред него и не му позволиха да напусне ъгъла. Знаейки, че писмото съдържа доказателства за неговата вина, той се бранеше с юмруци и пиперлии думи. Но напразно. Генералът прочете адреса, кимна ми и отсече:

— Имаш право. Адресът навява изводи за служебно съдържание. Писмото принадлежи на мен!

Осман паша го отвори и започна да го чете. Лицето му ставаше все по-сериозно. Като свърши, прибра го в джоба, гледа няколко мига пред себе си, после се упъти към вратата за преддверието и я отвори.