Карл Май - Край развалините на Вавилон

Едва бяха извършени тези приготовления и те влязоха. Очаквали да намерят санджаки, те бяха немалко слисани, че застанаха пред някакъв генерал, за чието присъствие нищо не знаеха. Виждаше се колко бяха смутени. Не бях се излъгал, това беше Педера с двамата си ахпапи.

— Пожелали сте да бъдете изслушани. Какво е това ваше искане посред нощ? — попита Осман паша.

— Помолихме да ни бъде разрешено да говорим със санджаки — рече Педера.

— Той не може да се яви. Аз съм тук вместо него. И тъй, говорете!

Гледаше ги така пронизително, че те не посмяха да се възпротивят. Педера започна смутено:

— Нашето съобщение всъщност е предназначено за повелителя на тукашния санджак. Но след като твърдиш, че си тук на негово място, ще съобщим работата на теб.

— Изразявайте се по-вежливо и внимателно! Аз нищо не твърдя, а казвам как стоят нещата. Отбележете си го! Каква е работата, която искате да изложите? Надявам се някоя достатъчно важна да оправдае нощното ви идване!

— Важна е. Касае се за нападението на един керван и дванайсеткратно убийство.

— Какъв керван?

— Керванът на пишкхидмет баши, гостът на тукашния повелител. Преди няколко часа той е бил нападнат и плячкосан при руините, при което пишкхидмет баши и неговите единайсет души са изгубили живота си.

— Кои са убийците?

— Християнинът и сунитският хаддедихн, които тук вече са били изправени пред махкеми заради убийство, осквернение на трупове и контрабанда, но са избягали.

— Можете ли да го докажете?

— Да. Чрез нашето свидетелство. Ние бяхме там и сме единствените, които се отърваха от салханата.

— Ще ми разкажете ли как се развиха събитията. Преди туй обаче предайте писмото, за което стана дума.

— То е за санджаки — изрече Педера смутено.

— Аз съм негов заместник!

— То съдържа един документ, който трябва да бъде подписан от него!

— Той ще го подпише!

— Ние трябва да го предадем обратно, така че ще помоля да ни бъде върнат!

— Нямам нищо против.

— Ние имаме право да го връчим само на него, на никого другиго.

— Значи се касае за тайна?

— Това не знам. Имам строга заповед как да постъпя.

— От кого?

— Не бива да казвам.

— Откъде идва писмото?

— И това ни е забранено да съобщаваме.

Педера го беше страх до Бога. Той се въртеше неспокойно на мястото си и видимо си отдъхна, когато генералът равнодушно реши:

— Нека е тъй, както казвате! Сега за нападението на кервана. Как стана работата?

— Случи се по следния начин: ние тримата сме тръгнали на поклонничество до светите места. Вчера пристигнахме тук и срещнахме един съотечественик, с когото се сприятелихме. Като се свечери, решихме да използваме хладината, за да продължим пътуването, и го помолихме да ни съпроводи донякъде.

— Как се казваше този мъж?

— Не го питахме за името. Той се нарече даиф [253] даиф — гост — б. а. на санджаки и ако позволиш, аз също ще го наричам по-нататък така.

Той имаше предвид Сефира и предпазливо се отърва от необходимостта да посочи истинското или някое фалшиво име на този «гост». Сега продължи:

— Даифът се съгласи да язди с нас до руините. По път застигнахме Карван-и-Пишкхидмет Баши, който малко преди нас бил потеглил от Хиле, и помолихме за разрешение да се присъединим. Не ни беше отказано. Зарадвахме се, понеже бяхме чули за несигурността на пътя и за един франк и един хаддедихн, които били предводители на разбойническа банда и ограбвали всеки мярнал им се на пътя поклонник.

— Известни ли са ти имената на тези разбойници? — попита генералът.

— Да. Франкът бива наричан Кара Бен Немзи, а хаддедихнът се казва Халеф.

— Тези разбойници! Трябва да опитаме да ги заловим. Но за жалост не знаем външния им вид!

— О, ние го знаем — вметна бързо Педера. — Бяха ни ги описали, а пък и днес ги видяхме.

— Е, какъв е?

Сега измамникът описа Халеф и мен толкова точно, че аз самият не бих могъл по-добре да го сторя, и после продължи разказа си:

— Малко преди руините отстрани се зададоха двама мъже на коне и се приобщиха към нас. Аллах беше затъмнил очите ни, иначе щяхме да разпознаем, че това бяха двамата разбойници. Малко по-късно гостът на санджаки се сбогува с нас и ни пожела щастливо пътуване. То за съжаление нямаше да излезе щастливо, защото едва си бе тръгнал, загърмяха изстрели и множество бедуини се нахвърлиха върху нас. Забелязахме, че двамата, които дойдоха последни, сиреч франкът и хаддедихнът, извадиха ножовете си и наръгаха двама поклонници. Сега ние ги разпознахме и бързо обърнахме конете, за да им избягаме. И наистина успяхме, защото изпратените подире ни куршуми не ни улучиха. След известно време отново се сблъскахме с даифа, който беше чул изстрелите и поел назад. Осведомихме го за нападението и той ни уговори да яздим с него обратно и да се промъкнем до арената на нападението, за да спасим евентуално някой човешки живот. Когато пристигнахме там, гореше огън, а двамата главатари се бяха заели да делят плячката за себе си и бедуините. Като свършиха с това, потеглиха. Трупа на пишкхидмет баши взеха със себе си да го хвърлят в реката. След оттеглянето им се осмелихме да отидем до огъня и да прегледаме лежащите там единайсет тела — бяха мъртви, не застреляни, а намушкани. Обзе ни ужас. Но гостът на санджаки беше дързък мъж. Той реши тайно да язди след двамата предводители, за да разузнае тяхното скривалище и после с помощта на тукашните войници да ги залови. Нас отпрати обратно към Хиле да доложим злодеянието на санджаки още през нощта.