Карл Май - Пирамидата на бог Слънце

— Хелене, сестрице, ела!

— Братко! — просветна от радост лицето на девойката. — Тъкмо говорехме за теб. Каква радост, какво щастие! Но ние смятахме, че си далеч оттук, в Испания!

— Да, аз не ви писах. Исках да ви изненадам, нещо като коледен подарък.

— И напълно успя, скъпи ми, любими синко — произнесе майката.

Междувременно Курт бе продължил пътя си с лисицата и влезе през портата в двора на замъка. Насреща му се зададе икономът на Главния лесничей.

— Охо, падна ви в ръцете, а? — попита той момчето, като забеляза лисицата.

— По-точно падна в моите ръце! — прозвуча гордият, самоуверен отговор.

— В твоите ли? Да, да, виждам! Кой я застреля?

— Старата прислужница! — отговори Курт, като се отправи към входа на замъка с физиономия на оскърбен лорд, изкачи със самочувствие стълбите под погледите на срязания човек и слисаната прислуга и почука на вратата на Главния лесничей.

— Влез! — изръмжа отвътре недоволен глас. Роденщайн още се намираше в настроението, в което го остави полицейският комисар от Великото херцогство Хесен.

Курт влезе, поздрави по военному и каза:

— Ето я юначината, хер хауптман!

Лицето на Главния лесничей тутакси се проясни. Той се надигна, приближи и извика:

— Гледай ти, стар разбойник! Наистина стар, опитен самец! Доста работа е отворил на момчетата.

— Да, на момчетата! — кимна Курт усмихнато. — Действително отвори работа на момчетата, ала не и на мен.

— Не на него! Всички дяволи! Момченце, все пак мисля че е тежичък!

— О, хер хауптман, лесно беше да се носи, а още по-лесно да се застреля.

— Значи ти си го домъкнал чак от гората, малкия? Мътните ги взели тези лентяи! Овесили такъв товар на момчето и кретат насам до него! — разгневи се Роденщайн. — Такова конско ще им тегля, че има да ме помнят!

Курт пристъпи с крак и рече:

— Не, хер хауптман, няма да им теглиш конско!

— Няма ли? Хайде де! Че кой ще ми попречи?

— Аз!

— Ти? Да, май ставаш за целта! И как всъщност ще я подхванеш тая работа?

— Аз ги принудих да ме оставят да нося лисицата!

— Принудил си ги? Тъй, тъй, и това е едно от правата, които си позволяват такива малчугани като теб!

— Охо, хер хауптман, аз не съм малчуган! Лудвиг също каза, че имам правото да отнеса лисицата до вкъщи.

— Правото? Та за такова право може да претендира само оня, който я е застрелял.

— Тъкмо това сторих и аз!

— Ти…? — запита Главния лесничей и отстъпи смаяно назад.

— Да, ето тук в главата.

— Всички дяволи! Кой би го повярвал наистина. Покажи!

Той свали лисицата от момчето, за да разгледа по-обстойно смъртоносната рана.

— Вярно, той е бил! — възкликна. — Дупката е малка, от куршум от твоята пушка. И точно по средата на главата! Момче, та ти си истински обесник! Ела насам да ти подръпна ухото и така ще те млясна, че да прозвучи като изстрел от гаубица!

В радостта си Роденщайн действително обхвана главата на момчето и го разцелува сърдечно. Момчето прие ласките, сякаш имаше свещено право над тях, ала все пак се възползва от първия свободен миг, за да запита:

— Значи си доволен от мен, хер хауптман?

— Да, дяволски сине, напълно!

— Е, тогава можеш да ми дадеш симпатичния малък револвер, който ми беше обещал. С пушка вече мога да стрелям, сега трябва да се науча и с револвер.

— Да, юначето ми, ще го имаш и то начаса.

Капитанът издърпа едно чекмедже на писалището си и извади малка кутия.

— Ето, вземи! Много е добър и при това изкусно инкрустиран със сребро. Тук имаш и запас патрони. Нека Лудвиг ти покаже как се борави с него.

Тогава малкият улови Главния лесничей за ушите, притегли главата му към себе си и го разцелува няколко пъти по мустаците.

— Ето ти едно мляскане и от мен, хер хауптман. Благодаря!

— Момче — извика Главния лесничей разчувстван, — ти си същински Велзевул! Полага ти се още нещо. Казвай желанието си!

Без много да му мисли, малкият отвърна:

— Добре, зная какво да поискам. Ще го изпълниш ли?

— Да, ако е добре за теб и не вреди на някой друг.

— Дай ми честната си дума!

— По дяволите, това звучи доста сериозно! Момче, подтикваш ме към крайни мерки. Да не е някоя глупост или нещо лошо?

— Не, трябва само да простиш на една личност.

— Аха, хм! Доброто ти сърце отново се проявява. За кого става въпрос всъщност?

— Ще ти кажа, едва когато имам честната ти дума.

— Курт, ти си голям шмекер! Тъй да бъде, ще пострада ли някой от опрощението ми?

— Не.

— Хубаво, давам ти думата си. А сега излагай молбата!