Карл Май - Пирамидата на бог Слънце

В терминологията на ловците втикнатото в шапката зелено клонче означава, че притежателят й се е проявил в съответния лов на едър дивеч. Лудвиг откърши една букова клонка и посегна към шапката на Курт да го забоде. Момчето обаче се дръпна, като да се предварди.

— Не ми е нужно зеленото ти клонче — заяви то. — Нали каза, че то е почетен знак.

— Е-е, да, така си е, на този свят тук.

— Но право на такъв почетен знак има само онзи, който е човек на честта.

— Всички дяволи, нещо не проумявам. Все пак ми се струва, че ти държиш на честта, малкия. Или не?

— Има ли чест оня, който се оставя да бъде безнаказано оскърбяван?

— Я виж ти, бил си оскърбен? — учуди се Лудвиг. — Че от кого пък, на този свят тук?

— От теб. Но аз няма да го изтърпя. Няма да се оставя да ме тъпчат!

— Добре де, но как тъй?

— Нима не ме нарече зелена човка, а? Ти, ти! Дето самият стреляш като истински, като същински новак!

Другите двама поискаха да се разсмеят на този изблик на гняв, ала сдържаха веселостта си, като видяха, че Лудвиг остана сериозен. Да, очите на ловеца дори блеснаха овлажнени. Покъртен от мъжественото поведение на малкия си възпитаник, той пристъпи към него, протегна ръка, сне плъстената си шапка и с несигурен от вълнение глас каза:

— Ти си способен момък, Курт. Погледни! Снемам шапка пред теб, момчето ми. Ще ми простиш ли глупавия израз «зелена човка»?

Откритото личице на малчугана се разведри. Помирен той отвърна:

— Да, Лудвиг. Ела насам да те целуна, защото те обичам. А сега ми закичи и клончето.

Когато това стана, Курт сложи шапка с тържествената церемониалност на кайзер, поставящ короната си.

— И още нещо — рече той. — Лисицата е моя и сам ще я отнеса вкъщи.

— Охо, ти си твърде малък, а тя прекалено тежка.

— Аз? Как ти дойде на ума! Никой друг няма право да я носи! Разбрахте ли ме?

За доказателство, че няма да му тежи, Курт улови лисицата за задните крака и я вдигна.

— Е, добре, нека опитаме — съгласи се Лудвиг. — Ти заслужи и това отличие, а ако ти натежее, ще я вземем.

— Тая няма да я бъде! — отвърна малкият. — Ще се върна сам вкъщи.

— Трудна работа, момчето ми. Много е далеч. Лисицата тежи, няма да можеш да я отнесеш до дома.

— Ще си почивам.

— Хм — промърмори Лудвиг, който много добре разбираше защо момчето иска да върви само по пътя. По този начин щеше по-спокойно и несмущавано да се отдаде на тщеславните си мисли за постигнатия днес триумф. — Хм. Имаш известно право. Е, нека опитаме! За мен е удобно да тръгнеш сам, защото така ние ще можем да отскочим до гюмето. Ще вържа краката на лисицата да можеш да я носиш на раменете. А на мен, дявол да го вземе, се пада честта да мъкна мъртвата Валдина до вкъщи и да изслушам сетне надгробната реч, която ще държи хер хауптманът. В началото тя ще бъде изпълнена с гръм и мълнии!

Той свърза лапите на лисицата, провеси я на момчето така, че да му тежи по-малко и се подсмихна:

— Така, момче, тръгвай към къщи увенчан с лаври! Това ти е първата лисица, която застреля, а за себе си се надявам пък, че ще е последният ми гаф. Крайно време беше наистина, на този свят тук.

Лудвиг вдигна мъртвото куче и тръгна със спътниците си. Момчето остана да гледа след тях, докато престанаха да се виждат, после се обърна и закрачи. То познаваше едва ли не всяко дърво и не се безпокоеше, че ще се заблуди. Намираше се в такова приповдигнато настроение, че почти не чувстваше теглото на лисицата, въпреки че скоро челото и страните му потънаха в пот. Придвижваше се бавно напред и когато остави половината път зад себе си, бе принуден да си почине.

Курт имаше да върви най-много още десетина минути и тъкмо възнамеряваше да излезе от един букак на открито, когато долови стъпки и скоро стоеше пред един мъж, който крачеше унесен в мисли. Човекът беше непознат, имаше необикновено висока, плещеста фигура, облечена в дълго палто за път. Курт спря, изгледа го изпитателно отдолу нагоре и произнесе строго:

— Стой! Какво търсиш тук?

Той често бе чувал тоя въпрос от Лудвиг, когато бродеха заедно из гората и срещаха някой непознат или жена, тръгнала за дърва. Вярно, сега Лудвиг отсъстваше, ала този мъж бе непознат, а Курт беше застрелял лисица, следователно мнението му тежеше точно толкова, колкото онова на Лудвиг. Непознатият изпървом погледна учудено малчугана, след което отвърна с добросърдечна усмивка:

— По дяволите, как ме изплаши! Та това си прозвуча, като да си Главния лесничей!

Курт намести лисицата, изпъчи се и отвърна: