Карл Май - Олд Шуърхенд II

«Генералът» не беше сред тях, но пък видяхме един друг човек, който не се числеше към отряда им — нашия Олд Шуърхенд! Значи се беше случило точно каквото Винету и аз си бяхме вече помислили и предсказали: индианците пак го бяха пленили. Защо ли ни беше зарязал, вместо да изчака нощта при нас? В този момент ме хвана яд на него.

— Ей го къде е вързан на дървото. Пленник както и преди! — казах аз. — Нека моят брат ме почака тук!

— Къде отива Олд Шетърхенд? — попита Винету.

— Ще доведа другарите ни.

— За да го освободим?

— Да. И ако вождът на апачите не иска да ми помогне, сам ще се втурна сред червенокожите негодници. Трябва да се сложи край на тази история. Вечното пълзене и дебнене ми втръснаха!

— Уф! Разбира се, Винету ще участва с удоволствие!

— Тогава ще отведем конете на някое скрито място и ще се върнем тук. Ти остани да ни чакаш!

Забързах обратно, защото нямаше никакво време за губене. Каквото искахме да вършим, трябваше да стане, докато все още бе донякъде светло.

В тази околност, навсякъде осеяна с удобни скривалища, бързо намерихме място, където да скрием конете. Оставихме Тресков да ги пази и отидохме при Винету, който в това време беше обмислил тактиката ни. Другите се пръснаха в широка верига, описвайки полукръг около червенокожите и, след като им дадохме указания как да се държат, можехме да пристъпим към изпълнение на плана ни, който донякъде можеше да се нарече рискован и не дотам добре обмислен. Но аз бях изгубил вече търпение. Искаше ми се и трябваше да си излея върху някого яда, а Винету, верният приятел, се оказа дотам снизходителен, че не пожела допълнително за ме дразни с някакви възражения.

За да държи пленника под око, вождът седеше, разбира се, съвсем близо до него. Червенокожите бяха притихнали. Никой не говореше. И ето че ние двамата изведнъж се озовахме сред тях. Винету мигновено преряза ремъците на Олд Шуърхенд, а аз стиснах с една ръка вожда за гърлото и с другия си юмрук го ударих по главата така, че се простря на земята. Индианците скочиха на крака, грабнаха оръжие и нададоха бойния си вик. Веднага насочих дулото на карабината към главата на вожда и ги надвиках:

— Тихо, иначе ще застрелям Тусага Сарич в главата!

Те млъкнаха.

— Никой да не мърда! — продължих. — Ако само един насочи оръжието си към нас, вождът ще умре. А ако се държите миролюбиво, нито на него, нито на някой друг ще се случи нещо лошо. Обградени сте и можехме да ви избием. Защо все пак не го направихме ще ви обясни Колма Пуши.

Индианката се показа иззад дърветата. Щом я видяха, юта-капотите се поуспокоиха. Тя им заговори така, както го изискваха обстоятелствата и за наша радост докара нещата дотам, че индианците временно ни предадоха оръжията си. Влиянието й над тях наистина бе по-голямо, отколкото предполагах. Вързахме вожда.

Естествено първата ни работа беше да попитаме за «генерала». Бил поел с коня си към Девилс Хед и се канел да се върне предобед на следващия ден. Въпреки това незабавно изпратих осага нагоре по пътеката да я охранява и да се погрижи Дъглас-Етърс да не ни изненада. Както ни обясни Колма Пуши, той трябвало да мине през тази теснина, защото друг път нямало.

Човек лесно може да си представи какви очи опули вождът, когато се съвзе и видя, че Олд Шуърхенд е свободен, а самият той вързан. Бях взел мерки Тусага Сарич да бъде спечелен за нашето дело. Колма Пуши седна при него и му обясни всичко. Разказа му за престъпленията на «генерала», извършени към самата нея. Преди това трябваше най-настойчиво да я уверя, че «генералът» не е никой друг освен Дан Етърс. Тя каза на вожда, че техният сегашен съюзник навремето е застрелял брат й, а самата нея оставил вързана върху гроба му. Така тя почти го спечели на своя и наша страна. А след като по мое поръчение му съобщи, че всъщност сме дошли да отмъстим на юта-капотите за ужасната смърт на Олд Уобъл и трамповете, но ще се откажем от отмъщението си, ако те се отрекат от «генерала» и минат на наша страна, тогава Тусага Сарич заяви със силен глас, та всички да можем да го чуем:

— Ако удържите на думата си, ние няма повече да го закриляме. Вярно, че му обещахме да бъдем негови братя, след което двамата изпушихме калюмета. Затова на нас ни е забранено да се държим враждебно с него. Следователно ни е възможно да постъпим само така, както ще ви кажа. Веднага, си тръгваме. Ще прекосим гората и ще стигнем до «парка». На сутринта ще продължим да яздим. Тъй че вие оставате господари на този път, по който ще дойде бледоликият. Ще можете да го плените и да правите с него, каквото поискате. Тусага Сарич каза. Хау!