Карл Май - Дервишът

— Най-напред един поглед в бъдещето! — подхвана той. — Ето виждам ви двамата… крачите по един стръмен рид… непосредствено до вас зее мрачна бездна… препъвате се… падате! — Говореше с привидно нарастващо възбуждение. — Ето че от невиделица се появява спасителят… някакъв непознат, който ви мисли доброто… Дръпва ви рязко назад, хванал всеки от вас с една ръка. Предпази ви от сгромолясване в тъмните дълбини. Никога не го забравяйте, мосю! Той ви предварди от злото.

Сър Дейвид замълча. В стаята цареше гнетяща тишина. Двамата негодяи не намираха думи за отговор. Вероятно не бяха разбрали намека за планираното престъпление, от което ги предпазваше Линдсей.

Е, щяха веднага да го разберат. Той възнамеряваше вече да стане по-ясен.

— Сега един поглед в далечина, през стената на тази стая! — продължи Линдсей. — Там виждам… ха, та това е кафе-салонът, през който дойдох в къщата! Там седи… човек не би го сметнал за възможно… наистина, там седи мъжът със зелената чалма, дервишът, който търчеше подире ми като куче! Мисли и премисля. Почакайте! Я да взема пък да му прочета мислите. Нека това е изпитанието за моята трета способност.

Слушателите на чудатия прорицател и ясновидец станаха неспокойни. Размърдаха се на миндера и си хвърлиха по един скришен поглед. Сър Дейвид разбра, че трябва да побърза, ако иска да доведе играта до щастлив завършек. На суеверна боязън не биваше да разчита нито от страна на гръка, нито на французина.

— Дервишът — продължи той с повишен глас, преди още някой от ответната страна да е съумял да повдигне гласно възражение, — дервишът мисли… за мен! Желае да си отмъсти за цапването по носа. За тая работа трябва да му помогнат двама добри приятели. Той иска да има отмъщението си, а другите двама се домогват до парите ми. Да, да, мосю! Аз знам. всичко. Свършено е с вашия план. Аз не се оставям да ме съборят с пиене под масата и ми опразнят кесията…

По-нататък не стигна. Разобличените нехранимайковци скочиха.

— Куче, ти си чул!

— Почакай, ще има да се каеш!

Поискаха да се нахвърлят върху сър Дейвид, ала незабавно отскочиха, виждайки дулото на неговия револвер да зейва срещу тях.

— Стой!

Те останаха на едно място.

— Едно-единствено движение още и ще стрелям!

Не помръдваха. Но ругаеха, проклинаха и заплашваха. Междувременно англичанинът направи две крачки назад. Остави чадъра да се плъзне надолу, посегна с лявата ръка назад и отвори вратата.

— Моите почитания, мосю! Поздравете от мен дервиша Осман! Парите за виното ще сложа вън на прага. Останете със здраве и съхранете добър спомен за мен!

С едно бързо обръщане той се намери отвън, завъртя ключа — че той бе пъхнат в ключалката, беше видял на влизане, — хвърли една банкнота пред вратата и се измъкна безшумно на двора. Отбягна предната стая, за да не се сблъска с дервиша.

Зад него се надигна яростна гюрултия. Заключените опитаха да изкъртят вратата. Това скоро щеше да им се удаде, а и беснеенето им щеше да привлече някого на помощ. Ето защо сър Дейвид трябваше да побърза да изчезне от арената на своето приключение.

Той намери един изход към улицата и тъй като ненапразно бе проучил толкова внимателно градския план, без мъчнотии откри и обратния път към своята яхта. Равнодушно, сякаш е оставил зад себе си възможно най-скучната разходка, се прехвърли по трапа отново на борда.

На следващия ден Дейвид Линдсей отново излезе на приключения. Вчерашната преживелица при гръцкия кръчмар му се бе харесала. Само че за всеки случай той взе друго направление. Изглежда все пак не смяташе за препоръчително да се мярка пак на пътя на двамата си събратя по чашка от миналия ден.

Веднъж му се стори, че в гъмжилото на улицата забеляза един зелен тюрбан. Но това не го разтревожи, макар и да се сети за дервиша Осман. Та нали толкова много дервиши обикаляха из този град. Защо трябваше да е тъкмо оня, чието биещо на очи покривало на главата бе зърнал така мимолетно!

Внезапно чу от някаква къща песен. Спря и се заслуша. Беше една западноевропейска мелодия. Тогава забеляза над вратата табела и от френския надпис разбра, че стои пред една европейска кафетерия. Влезе.

В коридора, ненавяващ асоциации точно за родния край, беше мрачно. Вляво имаше врата, която той по-скоро напипа с ръка, отколкото видя.

— Приветлива кръчмица! — изръмжа. — Но може би тук отново ще има някое приключение. Well!

Отвори вратата и се почувства приятно изненадан, когато влезе в един просторен салон, в който горяха толкова много лампи, че бе светло като ден. Прозорци нямаше, а само многобройни отверстия високо горе до тавана, през които се изтегляше тютюневия дим.