Карл Май: Смъртта на императора

— Не мислиш да му ги даваш? Него да измамиш?

— Измамя? Хмм! Може ли човек да измами един мъртвец? Клариса подскочи.

— Мъртвец? И той ли ще умре?

— То се подразбира. Щом Ландола изпълни задълженията си и повече не се нуждая от него, ще умре. Който се осмели да ме мами и ощетява за собствена изгода, ще получи своето възнаграждение, дори да е моят брат.

Клариса още веднъж се взря изпитателно в лицето на Кортейо.

— Означава ли това… — разтегли тя.

— Какво?

— Та нали твоят брат също те измами?

— Ох, нещо повече. За всичко е виновен той! — Кортейо сви юмрук и тресна по масата. — Той е изкушил Ландола да остави дон Фернандо жив. И тъй като това се е удало на капитана, този дръзнал по-късно да подари живота и на другите.

— Имаш право. Пабло е твой брат — каза тя, като го стрелна с дебнещ поглед.

Кортейо го забеляза и нададе доволен смях.

— Значи и в това отношение сме единодушни! Ти също желаеш малко да накажа моя брат?

— Ще ми се разсърдиш ли за това желание? Не искам да повлияя, но как стигна Пабло дотам да откъсне от собствеността на нашия син за себе си!

— И да го прахосва! — добави Гаспарино Кортейо.

— Да подхвърля нашите богатства на отмъщението на революцията.

— Той стигна апогея на своята смехотворност. Ще ми помогне да надвия враговете. Стане ли това, ще сподели участта на Хенрико Ландола.

Трепет разтърси крайниците й.

— А неговата дъщеря Хосефа? — попита, останала без дъх.

— Тя ще загане заедно с него.

Доволно усмихната, Клариса сложи ръка на рамото му.

— Благодаря ти! — извика. — Сега най-сетне Алфонсо ще бъде истинският граф Родриганда. С никой няма да дели владичеството и ние, неговите родители, ще сме същински, неотменни господари!

На рейда на Рио де Жанейро, столицата на Бразилия [1] Конституцията от 1891 г. предвижда столицата да се премести във вътрешността на страната. По новият план се прокарва едва след 1946, а строежът на Бразилия започва през 1957 /Б. пр./ , лежеше на котва елегантен параход. Не беше голям. Виждаше се, че е предназначен за частно ползване. Сигурно възнамеряваше в най-скоро време да напусне рейда, защото лекият пушек, къдрещ се над комина, подсказваше, че подгряването на котела е започнало.

Беше късен следобед. Слънцето бе залязло и се спускаше краткотрайният здрач. В този момент откъм града се зададе една лодка, която летеше като стрела по водата под силните ръце на четирима млади гребци. Мъжът, седнал на кърмата, при всички случаи беше моряк. Неговото закръглено, приветливо лице навяваше на познавача предположението, че е немец. Сините, бистри очи почиваха с наслада на кораба и когато лодката пристана до него, той се озова с един бърз скок на бордовата стълбичка и заизкачва стъпалата.

Когато стигна палубата, кормчията пристъпи насреща му и доложи:

— Капитане, тук има двама господа, които искат да говорят с вас. Чули са, че ще плаваме към Веракрус…

— И желаят да пътуват с нас? Аха! Хм. Ще видим! — Капитанът закрачи към двамата мъже.

— Името ми е Вагнер — представи се той, — капитан на този кораб.

— Аз се казвам Антонио Вериданте, адвокат от Барселона. Този сеньор е мой секретар — каза единият от двамата мъже. — Чухме, че отивате към Веракрус и искахме да ви питаме дали не бихте имал добрината да ни вземете с вас.

— Сеньорес, това навярно няма да е възможно. По-възрастният от двамата мъже — адвокатът, свъси чело.

— Защо? Ние сме готови да платим добре.

— Това не променя нищо. Параходът служи за частни цели.

— Значи отхвърляте молбата ни?

— За съжаление съм принуден.

— Ние трябва толкова повече да съжаляваме, тъй като от доверие към вашата доброта взехме багажа със себе си…

— Ascuas! Тогава сигурно сте отпратили и лодката, която ви е докарала на борда?

— Не. Вашият кормчия не позволи. Лежи край другия борд.

— Надявам се да намерите друга благоприятна възможност.

— Ние също си го пожелаваме, макар и навярно желанието да не се изпълни толкова скоро. Не пристигна ли своевременно, опасявам се от значителни загуби.

— Тъй.

Очите на капитана още веднъж обследваха двамата мъже. Имаха почтен вид.

— Големи загуби? — попита. — Вероятно за някоя банка, чийто представител сте?

— Не. За частно лице.

— Мога ли да попитам кое е?

— Да. Имам предвид граф де Родриганда.

Едва бе изговорена тази дума, капитанът приближи една крачка.

— Какво? Правилно ли чух? Родриганда? Графът, чийто родов замък със същото име е разположен край Манреса в Испания?