Карл Май - Смъртта на императора

— Докажете първо, че действително е жив.

— Моята племенница ми писа. — Ландола промени цвета си.

— Ако навремето той не умря, то стана само пожелание на вашия брат.

— И каза ли ви защо се налага дон Фернандо да изчезне?

— Да. За да направи място на Алфонсо.

— В такъв случай трябва и да ви е изяснил по каква причина не иска графът да умре.

— Нито сричка. Но аз сам се досетих. Знаете ли, че сеньорита Хосефа беше влюбена в Алфонсо? Тя си бе наумила да става графиня де Родриганда. Успееше ли, нямаше да има нужда да се смущава «твърдия покой» на графа. Дон Алфонсо обаче не искаше да знае за нея…

— Аз също. Ха, онова бостанско плашило и графиня Родриганда!

— Може да имате право. Но Хосефа и нейният баща побесняха. Вие и Алфонсо имахте всичко, те — нищо. Искаха да разполагат с мексиканските имения на фамилията.

— И това и сториха. От приходите на отвъд океанските имоти не съм получил и едно песо.

— Но и не сте искал?

— О, напротив, ала някой вслушваше ли се.

— При това положение ми е понятно защо брат ви не се интересуваше от стария граф. Да не бяхте го оставил да се наслаждава спокойно на благата, щеше да се наложи да отида пак да прибера графа. Във всички случаи тогава с вас и Алфонсо щеше да е свършено.

— Пабло ще се разкайва за това! Но как можахте, по дяволите, да се изкушите на такова предателство спрямо мен?

— Ба! Бях добре заплатен за тая работа. Който ми дава повече, на него служа по-усърдно.

— И вие сте един мошеник! Сега си теглете последиците, защото дон Фернандо се е завърнал.

— Как се е отървал?

— Знам ли. Вие къде го бяхте натирил?

— В Харар. Достъпът до тази страна е извънредно труден, а бягството направо невъзможно. Не мога да си обясня появата му.

— Сигурно в близко време ще се разбере. Но как стоят нещата с всички останали, за които писахте, че са се издавили?

Ландола се засмя пресилено.

— Твърдите, че те също са още живи? Е, значи навремето не са се удавили.

Кортейо избухна гневно:

— Да не искате на всичкото отгоре и да ми се присмивате? Нещата никак не са смешни, а крайно опасни. И защо тогава не пречукахте тези хора?

— На първо място, че бях лошо заплатен от вас и сетне — нали мъртви с нищо не биха могли да бъдат полезни. Мошениците не винаги имат навика да са честни. Ние двамата сме мошеници. Ето защо беше близко до ума, че не е изключено да дойде някога време да забравите благодарността си към мен. Именно заради такъв случай съхраних пленниците. Отведох ги на бдин остров във Великия океан.

— Колко глупаво! Където корабоплаването става все по-оживено!

— Глупаво? Тук много се заблуждавате. Островът беше известен само на мен. Ничий друг крак не бе стъпвал на него.

— Но сега виждате, че все пак трябва да е бил известен. Пленниците са се измъкнали. Вие сте действал безотговорно лекомислено!

— Проклета история наистина! Дори опасна — продума замислено Ландола.

— Да. И знаете ли кое е най-опасното в нея? Те са се напъхали в Главната квартира на Хуарес.

Ландола прекоси няколко пъти стаята и спря пред Кортейо:

— Мисля, че трябва да се отскочи дотам, за да се свърши онова, което бе пропуснато по-рано.

— Което значи да умрат? Кой ще се заеме?

— Аз.

— Вие? Това трябва да се обмисли. В случая се виждам принуден да бъда много предпазлив. Мога да сключа сделка само тогава, когато съм убеден, че няма да бъда отново измамен.

— Хм. Колко предлагате?

— Нищо не предлагам. Иска продавачът.

— Помните ли колко ми броихте навремето? Бяха десет хиляди дурос. Сега ще дадете ли двадесет хиляди?

— Не, най-много пет.

— Тогава ние свършихме. — Ландола рязко се обърна.

— Охо! — процеди Кортейо. — Такива сметки няма да правим. Пет хиляди или нищо! Не искате ли, тръгвам сам. Защото този път и бездруго ще надзиравам изпълнението лично!

Ландола се отдръпна крачка назад и попита изумен:

— Имате намерение да дойдете с мен? — Кортейо кимна.

— Най-напред държа да посетя моя мил брат Пабло. Сетне бих желал да опозная по-отблизо скъпоценната племенница Хосефа.

— И защо точно сега?

— Защото така ми отърва! Вие ме измамихте. Пабло ме измами. Този път искам да вървя на пълна сигурност!

— А-а! Такива ли сте ги замислил? Смятате да ни надзиравате? Вярвате ли, сеньор, че ще се оставим да бъдем надзиравани?

— Не съм казал, че искам само да надзиравам. Аз самият ще сътруднича.

— Това придава на нещата малък обрат — отвърна отмерено Ландола. — Но така, както стоят, няма време за губене.