Карл Май - Крепостта в скалите

Всеки друг индианец веднага би вдигнал тревога, но мислите на Винету бяха толкова бързи, че още в същия миг, когато погледът му падна върху конника, той незабавно си каза, че в момента ще е по-добре да запазим мълчание.

Ето защо не прекъснахме ездата си чак докато се добрахме до езерцето, където скочихме от седлата и преди всичко напоихме конете, а после ги пуснахме свободно да се разхождат наоколо. Индианците обаче се погрижиха първо за самите себе си и едва след това обърнаха внимание на животните. Мелтън беше вързан на едно дърво, а за Юдит направиха постеля сред храсталаците.

Налагаше се да присъствам при разпределението на хранителните провизии, защото иначе червенокожите щяха наведнъж да унищожат всичко каквото намереха. Докато тази работа не ми позволяваше да напускам бивака, апачът се отдалечи, за да обходи по своя предпазлив маниер околностите на малкия оазис. А когато се върна от разузнаването си, по израза на лицето му разбрах, че е открил нещо важно. Приближих се до него и го попитах:

— Моят червенокож брат е намерил и нещо друго освен онзи конник, когото забелязахме преди малко, нали?

— Да — отвърна той. — Нашите коне пасат около езерото и могат да се видят от далеч, понеже все още не е тъмно, а местността около тази вода е равна. Отначало погледнах на изток, където изчезна конникът. Входът на долината беше пуст. После хвърлих поглед на север и там също забелязах ездачи. И те се канеха да отидат при езерото, ала щом зърнаха конете ни, бързо се оттеглиха назад.

— Тогава си имаме работа с два различни отряда, които без съмнение нищо не знаят един за друг.

— Така е — кимна Винету. — Единият от тях идва от север, а другият от изток. И двата отряда искат да стигнат до езерото, обаче щом ни видяха, се оттеглиха.

— Моят червенокож брат досеща ли се кои са тези хора?

— Има само една възможност.

— Да, сигурно са Голямата уста със своите юми и Силния бизон с мимбренхосите си. Но къде се намира единият и къде е другият? Не знаем кой от тях се приближава от север и кой от изток.

— Скоро ще разберем, понеже щом се стъмни и едните, и другите ще изпратят съгледвачи. Трябва да ги изпреварим. Накъде предпочита да се отправи моят бял брат?

— На изток.

— Тогава аз ще тръгна на север. Налага се да изчакаме само още десетина минути, за да стане съвсем тъмно.

Насядахме на земята, за да похапнем, а после, след краткотрайното здрачаване отново станахме, за да отидем на разузнаване, като се промъкнем тайно до двата конни отряда, навярно нашите хора си помислиха, че искаме да нагледаме жребците си и не им направи никакво впечатление, че се отдалечихме, още повече че не взехме пушките си. Когато вече никой не можеше да ни види ние се разделихме. Винету пое на север, а аз на изток.

Предполагахме, че търсените от нас индианци все още нямаше да изпратят съгледвачите си, ала предположението ни се оказа погрешно. Още не бях стигнал кой знае колко далеч, когато нейде пред мен долових шум, който много приличаше на шума от отърколен камък, подритнат от нечий крак. Незабавно залегнах на земята и зачаках. Чух тихите стъпки на човек, който се приближаваше. Ето че вече го видях — беше на десетина крачки от мен, после на пет-шест.-. на три-четири. Той не ме забеляза, понеже не гледаше към земята. Когато направи още една крачка, аз светкавично се изправих и с две ръце го стиснах за гърлото. Човекът отпусна ръце, коленете му се подгънаха, краката му затърсиха по-стабилна опора. Пуснах го да легне на земята, махнах десницата си от гърлото му, но докато с лявата си ръка продължавах да го държа здраво, с дясната посегнах към пояса му. Там той беше затъкнал ножа си, единственото му оръжие. Измъкнах го, стиснах го в ръка, после поотпуснах хватката си, за да може човекът да си поеме малко дъх и го попитах:

— Ти от кое племе си? Кажи ми истината, иначе ще забия в тялото ти твоя собствен нож!

— Мим… брен… хо — отговори ми той на накъсани срички, като с мъка си поемаше дъх.

За да бъда съвсем сигурен продължих с въпроса:

— Кой ви предвожда?

— Силния бизон.

— Накъде сте тръгнали?

— Към Алмаден при Поразяващата ръка и Винету. Тогава изцяло освободих гърлото му и го подканих:

— Я ме погледни в лицето! Познаваш ли ме?

— Уф! Поразяващата ръка!

— Стани и ме заведи при Силния бизон! Ето ти ножа. Той се надигна от земята и редом до мен тръгна обратно, без да каже нито дума.

След като навлязохме малко в долината, се разнесе свирнята на щурец. Моят придружител му отговори със същите звуци. Така той показа на поста, че е свой човек. Те не бяха запалили нито един огън. Измежду тях се надигна някакъв силует и се приближи към нас.