— Имаме кръвно отмъщение към тези песове!
— Колко ваши хора са избили?
— Шестнайсет! Дано Аллах изпрати аюните в ада!
— Те по-бедни ли са или са по-богати от вас?
— По-богати са. Още отпреди си бяха по-богати. А сега, след като изгубихме стадата си, разликата стана още по-голяма, защото те не понесоха никакви щети. Улед аюните пасат животните си в У ади Силияна, където никога не липсва вода.
— Как така сключи договор с колагасъ Калаф бен Урик?
— Той ми предложи когато го бяхме обкръжили.
— Нямаше ли за него друг начин да се спаси?
— О, имаше! Войниците му разполагаха с много по-хубави оръжия от нашите. Можеха да си пробият път, при което сигурно щяха да избият мнозина от нас. Но той предпочете да сключи с мен споразумение и да се предаде. Аз щях да получа както неговите войници, така и онези, които искаше да подмами и плени в прохода.
— А какво поиска в замяна?
— Своята свобода, както и Повелителя на войската, когото смяташе да принуди да му плати голям откуп.
— Ти не знаеш с какъв човек си сключил договор.
— Той е истински Юда. Вече ти го казах.
— Но е и нещо повече. По-късно ще ти разкажа за него. Сега нямаме време, защото и аз искам да сключа с теб договор, само че той ще е далеч по-добър и няма да бъде в противоречие с твоите задължения.
— Тогава говори! Внимателно слушам думите ти о, ефенди!
— Най-напред ще ти кажа какво искам от теб, а то е — свобода на Повелителя на войската и за англичанина, които се намират все още при теб. Освен това да ми предадеш онзи колагасъ както и най-сетне да платиш целия данък, който трябва да съберем от теб.
— Ефенди, данъка не мога да ти дам. Невъзможно е!
— Почакай малко! Ще ти кажа също и какво ще получиш от нас, ако се съгласиш с условията ми. Ще ти дадем хиляда и шестстотин женски камили или тяхната равностойност.
Той ме погледна с широко отворени очи и поклати глава.
— Невъзможно е да съм чул правилно, ефендина, и затова те моля да го повториш!
— С удоволствие! Ще получиш хиляда и шестстотин женски камили или тяхната равностойност.
— Но за какво? Не забравяй, ефендина, че аз изобщо не мога да Ви поставям каквито и да било условия.
— Така е. По това ще разбереш, че е много по-добре да имаш за противник някой християнин отколкото мюсюлманин. Във вашето племе има една млада жена, която се казва Елатех, нали?
— Да. Тя е любимка на цялото ни племе. Но Аллах я опечали с очите на нейното дете, защото синчето й се роди сляпо. Ето защо заедно с един достопочтен старец тя тръгна на поклонение за едно свято място, за да помоли Аллах да направи така, че очите на детето да виждат. Тя скоро ще се върне у дома.
— Тя е при мен. По пътя си е попаднала в ръцете на улед аюните, които са убили стареца, а нея заровили в земята като оставили навън само главата й.
— Аллах л Аллах! Отново убийство! То е седемнайстото. Голямото количество пролята кръв крещи за отмъщение до небето. А тези песове не щадят даже жените, тръгнали на поклонение! Какви мъки и каква смърт! Заровена до врата! Но тогава долитат лешоядите и изкълвават очите на беззащитната жертва!
— Аллах се е смилил над жената. Той ме доведе при нея и аз я изрових. А после плених Фарад ал Асуад.
— Фарад ал Асуад ли? Кой се казва така? Защото сигурно нямаш предвид шейха на улед аюните!
— Защо не?
— Защото това би било за мен най-голямата радост и блаженство, ала за мен няма вече блажени радости. И освен това защото този шейх няма да се остави да го пленят толкова лесно.
— Ами! Значи ти го смяташ за някой храбър мъж, а? Но аз го видях в съвсем друга светлина. С мен имаше само двама души. И ние тримата заловихме шейха Фарад ал Асуад заедно с други тринайсет аюни. На всичко отгоре те бяха въоръжени и яздеха великолепни коне.
При тези думи той бързо стана от молитвеното чердже и ликуващо извика:
— О, Аллах, Аллах, благодаря ти! Ето че всичко се оправя!
Това, че са били четиринайсет и са били пленени от трима мъже, ми удължава живота с няколко години. Какъв позор… какъв позор! Ефендина, кажи ми, какво направи с кучетата, след като ти паднаха в ръцете! Уби ли ги?
— Не. Все още са живи, вързани са и се намират при мен.
— Какво ще правиш с тях? Кажи ми… бързо ми кажи! Кажи-речи той трепереше от желание час по-скоро да чуе отговора ми.
— Ще ти ги предам.
— Едва що бях изрекъл тези думи, когато шейхът сграбчи ръцете ми и попита като почти изкрещя от вълнение:
— Наистина ли… наистина ли?
— Ще ти ги предам, но само ако изпълниш условията, които ти поставих преди малко.
Читать дальше