Карл Май: Крюгер Бей

— Споделям мнението ви. Но по-нататък! Какво направихте в Калифорния?

— Занаятът ми не ме беше довел доникъде, а пък търговията — още по-малко. Реших да опитам със земеделие. Станах ратай в една естансия. Собственикът й ме хареса. Работата ми доставяше удоволствие и скоро надницата ми беше увеличена.

Веднъж дяволът ме подлъга да играя на хазарт. Рискувах припечеленото за половин година и спечелих, ала бях достатъчно разумен веднага да престана да играя. За две години спестих петстотин долара. По това време моят господар ме изпрати да отида в Чикаго, за да накупя някои неща. Взех и моите пари, за да ги вложа там на сигурно място. Тогава се запознах с един янки, който ми предложи да ми продаде един парцел по горното течение на реката Федър. Закле ми се с хиляди клетви, че това била най-прекрасната земя в цяла Калифорния. Ето че тогава ме обзе лека грандомания. В онзи момент бях ратай, а така можех сам да стана собственик. Приятелите на въпросния янки взеха да ме увещават и най-сетне купих земята.

— Колко платихте?

— Четиристотин долара на ръка.

— А онзи янки истинският собственик ли беше или правата му можеха да бъдат оспорени от някой друг? Често се вършат такива измами при подобни покупко-продажби. Знам, че са продавани и изобщо несъществуващи парцели.

— Моят случай не беше такъв. Преди да сключим договора за покупко-продажбата аз проверих какво е положението при съответните власти. Земята наистина съществуваше и беше собственост на моя янки, който можеше да я продава.

— Но защо е искал да се отърве от нея? Щом я е хвалил толкова много, би трябвало да я запази за себе си.

— Имаше си причина. Той обичаше авантюристичния начин на живот и не можеше да издържа дълго време на едно и също място.

— Хмм! И все пак навярно в цялата работа е имало нещо гнило.

— Ами да. Едва бяхме сключили сделката и току-що бяха наброени парите, когато и той, и неговите приятели започнаха да ми се подиграват. Най-откровено ми казаха, че съм купил съвсем безполезно блато.

— Аха, значи вече стигнахме до вашето Ойл Суомп.

— Така е. Когато след завръщането си уведомих моя господар за сделката, той се ядоса. Никак не му се искаше да ме загуби и ме посъветва да зарежа блатото и да остана при него като прежаля онези четиристотин долара. Каза ми, че така съм щял да си спестя поне последните стотина долара, които иначе щях да похарча за пътуването дотам, а изгубените пари съм щял скоро пак да спечеля при него. Но не се оставих да ме задържи. Щом бях купил земя, исках поне да я видя, ако ще би и последните ми пари да се свършеха. И така, отправих се към моя имот и скоро се сдобих със спътници. Един немец на име Акерман бе закупил гори за сеч недалеч от моята блатиста собственост и беше отишъл вече там, за да строи дъскорезница. Всъщност скромното й начало бе вече поставено, а по-късно предприятието щеше да се разрасне и работата в него да придобие далеч по-голям размах. По делови съображения отначало неговият син беше останал в Сан Франсиско, а след уреждането на Търговските си сделки, бе решил да отиде при баща си. Срещнах се с него, защото пътят ни беше един и същ. Той беше ходил вече веднъж горе и ме накара да му покажа моята карта. След като й хвърли един поглед поклати глава и каза:

— Виждам, че сте най-близкият ни съсед, но не мога да подхранвам надеждите ви. Наистина сте купили едно блато. Вярно, че е огромен по размерите си парцел, ала за нищо не става.

Тези думи не бяха никак утешителни. А когато пристигнахме при баща му и той чу за моята сделка, изказа същото мнение:

— Вие притежавате огромна котловина, която представлява блато, обградено наоколо от голи склонове. Ще видите тук-там само някой самотен храст. Какво ли можете да правите? Хвърлили сте си парите на вятъра.

— Е, тогава ми се иска поне да разгледам блатото — казах аз съкрушено. — Това ще ми е единствената полза.

— Наистина единствената! Днес си починете! А утре яхнете коня си и ние също ще дойдем с вас.

На следващото утро тръгнахме на път. Акерман и неговият син ме придружаваха. Минахме през висока иглолистна гора, която беше тяхна собственост и обещаваше неизчерпаеми запаси от дървен материал за дъскорезницата им. После продължихме между голи чукари, обграждащи обширна печално изглеждаща низина. Пред нас се ширна огромно блато. По бреговете му се виждаха самотни храсти. Подир тях следваше тръстика, а отвъд нея започваше зелено-кафеникав блатен мъх, сред който се мяркаха мътни локви вода. Липсваше всякакъв друг растителен свят, а животните явно се бяха оттеглили от тази тъжна безутешна низина.