Карл Май: Крюгер Бей

— Вероятно съм го чувал доста често, защото в Германия Вернеровците хич не са малко.

— Искам да кажа отвъд океана.

— Хмм! Не си спомням, но допускам, че на времето съм го чул от устата Ви.

— Друго имах предвид. Сега името Конрад Вернер се споменава твърде често в Америка. Бъдете тъй добър да си спомните за Ойл Суомп [1] Петролно блато. Б. пр. .

— Ойл Суомп? Хмм! Наистина имам чувството, като че ли съм чувал вече това име във връзка с някакви по-особени обстоятелства. Някакво селище ли е или блато?

— Беше блато, но сега е много известно селище. Малко съм учуден, че не Ви е познато.

— Откога хората говорят за него?

— Почти две години.

— Точно толкова време прекарах в Южна Америка и то в такива райони, където госпожа Мълва пристига с голямо закъснение, така че не ме мислете за някой истински тунгузец или калмик!

— О, не! Още повече се радвам на възможността сега да Ви кажа, че онзи безпомощен на времето човек стана крал на петрола.

— Крал на петрола? Тогава от все сърце ви пожелавам щастие!

— Благодаря Ви! Докато бяхме заедно с Вас и Винету, наистина и през ум не ми минаваше, че ме очаква такова щастие. Всъщност дължа голяма благодарност на апача, понеже той ни придума да тръгнем за Калифорния. И неговия добър съвет ме направи милионер.

— Ако наистина сте такъв, тогава Ви моля да не се сърдите, че е станало така.

— Не, не! — засмя се той. — Ако знаехте кой и какъв съм бил по-рано, сигурно щяхте да разберете колко излишна е молбата Ви.

— Е, че какво толкова сте били преди?

— Бях негодник! Родил съм се в сиропиталище и бях тръгнал по такъв път, който неминуемо щеше да ме отведе в затвора!

— Какво говорите! Щом е така, Вие сигурно сте скъсали веднъж завинаги с тези спомени и ще е по-добре да не приказвате за това.

— И през ум не би ми минало да споделям тези неща с някой друг човек, но понеже сте Олд Шетърхенд, ми се иска пред Вас да разкрия сърцето си. Може би Ви е познат онзи край, откъдето произхождам.

Той спомена едно малко градче в Ерцгебирге.

— Много добре го знам — кимнах аз. — Няколко пъти съм бил там.

— В такъв случай сигурно знаете и плачевните условия на живот, които царят или царяха там. Представете си едно съвсем обедняло население и един дом на социални грижи с къде-къде още по-бедни обитатели! Те бяха предоставени най-вече сами на себе си и на онова, което изпросваха от околните села. По няколко сурови картофа, няколко филии сух хляб, парченце кораво сирене — това беше всичко, което донасяха вкъщи от просията си. От събраните неща умните си приготвяха някакво ядене, но за съжаление майка ми не беше доста умна.

— Майка Ви ли? И тя ли живееше в приюта за бедни?

— Да. Нали ви казах, че там съм роден. Още когато съм бил само на няколко седмици, тя е започнала да ме разнася из околните села. По-късно ме мъкнеше до себе си. Така е събуждала състраданието на хората. И аз като нея бях облечен в парцали, а тя направо ме възпита в просия. Когато влизахме в някоя къща или пък срещахме някого на улицата тя особено държеше да хленча така, сякаш умирах от глад или от студ. За да изпълнявам успешно ролята си не беше нужно да се преструвам кой знае колко много, защото и без друго тя се грижеше да изпитвам непрекъснато глад. Майка ми почти не ядеше, а на мен ми даваше толкова, колкото да не умра от глад. Продаваше почти всичко каквото получаваше от състрадателните хора. Все се намираха и такива люде, които даваха по няколко пфенинга за изпросения от нас хляб и с получените пари тя си купуваше ракия, която беше за нея над всичко, дори и над собственото й дете.

— Какъв ужасен живот! Мисля, че е по-добре да говорим за нещо друго. Нали?

— Не! Ако ви разказвам подобни неща за майка си, аз го правя само за да направя по-ясна разликата между предишния си начин на живот и сегашния. Майка ми минаваше за неспасяемо загубен човек и ме влачеше по своя път, който непрекъснато я водеше все по-надолу, докато най-сетне общината ме принуди да постъпя на работа като чирак при един обущар. Всъщност човекът беше само обикновен кърпач на обувки, понеже никой по-голям майстор не пожела да ме вземе при себе си. Даваше ми да ям малко, но затова пък за по-добро храносмилане често ми нашарваше гърба с обущарския ремък. Лесно можете да си представите, че това никак не ми харесваше. Няколко пъти бягах от дома му, скитах се просейки наоколо, но винаги ме хващаха и ме връщаха обратно. Тъй изминаха две години. Нищо не научих и ставах все по-безполезен. Една хубава коледна вечер моят майстор взе да раздава подаръци на семейството си. Той си беше бедняк и не можеше да даде кой знае какво, но все пак всяко от децата получи по някаква дреболия. Най-малкото от всички получих аз, а именно — нищо! Когато изразих недоволството си, най-сетне и аз получих подарък — удари с ремъка. Обущарят така ме би, както никога дотогава и накрая бях принуден с разкървавен гръб да се кача на студения таван, където спях върху няколко шепи слама, която бе така изпомачкана и разпиляна, че лежах кажи-речи на голия под