Карл Май: Крюгер Бей

— А сега сте Крал на петрола! Каква разлика!

— Огромна! Но докато се стигне дотук, изминаха дълги години на лишения и страдания! Докато треперех от студ горе на тавана реших отново да избягам, но този път толкова далеч, че изобщо да не могат да ме открият. Незабелязано се промъкнах надолу, излязох от къщата, заобиколих града и после започнах да газя дълбокия сняг в ужасната снежна виелица право към целта, която си бях поставил.

— И каква беше тази цел?

— Естествено Америка!

— Цяло безумие!

— Да, безумно беше, но какво ли разбирах тогава? Вярвах, че за да стигна до Америка, трябва само да тръгна и да вървя, да вървя. Бях чувал, че там човек можел да забогатее, а аз исках да стана много богат. Имах намерение после да се върна и да засрамя майстора. Знаех, че той умееше само да кърпи стари обувки и си бях наумил да си поръчам при него да ми направи чифт съвсем нови ботуши, с които той нямаше да се справи. И това щеше да бъде отмъщението ми. Бях решил да хвърля в лицето му както парите, тъй и нескопосаните ботуши и гордо да се върна в Америка.

— Е, ами това можете да го направите и сега!

— Да, ще си отмъстя, ала по друг начин. Ако този клетник е все още жив, ще му помогна да си стъпи на краката. За всеки удар, получен от него, ще му дам по един талер.

— Това ми харесва и много ми се иска човекът да е все още жив. Вашата история започва да ме увлича, макар че отначало ми се стори отблъскваща.

— Поне началото на продължението едва ли ще ви прозвучи кой знае колко по-привлекателно. Старо ленено яке, ленени панталони, една още по-стара шапка, чифт дървени обувки, ето това бе облеклото ми, в което просейки, се добрах близо до Магдебург.

— Мили Боже! Та нали е било кажи-речи невъзможно по този дълъг път полицията да не ви спипа поне веднъж!

— О, постъпвах хитро. Надушех ли опасност, аз се скривах и предпочитах да гладувам.

— Попадахте ли винаги на хора, които да ви дадат нещичко за ядене?

— Да. Отбивах се все в най-бедняшките къщурки. Често за мен се грижеха чираците на различни занаятчии, които макар да ми се присмиваха, не ме издаваха, напътстваха ме с добри съвети и ми даваха по някое парче хляб. Но в крайна сметка не бях повече в състояние да издържам на този скитнически живот. От ден на ден ставах все по-зле, докато най-сетне, след като отминах Магдебург просто паднах на пътя и останах там да лежа. От глад и изтощение не можех да вървя и пропълзях в една снежна преспа, за да умра там. Веднага заспах. Когато се събудих дочух под мен как тежки колела скрибуцаха в снега. Над мен съзрях чергило на каруца, а аз лежах върху дебел пласт мека топла слама, завит в два конски чула. След известно време едно пълно зачервено от студа лице надникна отпред под чергилото и като видя, че съм отворил очи, попита:

— Жив ли си, момче? Откъде идваш?

— От Саксония.

— Къде искаш да отидеш?

— В Америка.

— Хмм! Ами какво мислят родителите ти по този въпрос?

— Нямам вече родители. Изобщо нямам никой, който да го е еня за мен.

— Какъв си всъщност?

— Обущарски чирак.

— Как ти е името?

— Конрад.

— Добре! Сега запомни какво ще ти кажа! Ей там до теб виси кошница с хляб и сирене. Можеш да ядеш колкото си искаш. После се зарови по-надълбоко в сламата и не излизай навън докато дойда да те взема!

След тези думи лицето изчезна. Не чаках повторна покана. В кошницата имаше половин хляб и цяла буца сирене. Изядох всичко. После се зарових дълбоко в сламата, покрих се с чуловете и пак заспах. Когато ме събудиха се бе вече свечерило. Човекът, с когото бях разговарял беше при мен в каруцата, а тя беше спряла насред пътя току пред някакво село.

— Момче, ама колко си бил гладен! — каза ми той. — И как спа! Не усети ли, че няколко пъти спирахме?

— Не!

— Значи си тръгнал за Америка! Тук ти се предлага най-добрата възможност, защото самият аз отивам отвъд океана. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Да.

— Но вероятно нямаш паспорт, нали?

— Нямам нищо друго освен дрехите на гърба си.

— Слушай, туй хич не е много! Но ми е жал за теб. Изрових те от снега и съм готов да се грижа за теб, ако ми обещаеш две неща. Първо трябва да ме слушаш и второ никому не бива да казваш кой си, откъде идваш и накъде си тръгнал.

— На драго сърце.

— Добре! Тогава оставаш при мен докато стигнем в Америка. Ще ме наричаш братовчед. Твоят дядо е бил брат на моя баща и си от Халберщат. Взел съм те с мен, защото всичките ти роднини са измрели и живееш при мен вече от три месеца. Ще казваш ли винаги това и нищо друго?