Карл Май - Сатана и Юда

Той стоеше пред мен и ме гледаше с яростно святкащите си тъмни очи.

— Бързо! — повторих аз. — Аз съм Поразяващата ръка и ей там седи Винету, а нали за нас двамата ти спомена преди малко. Искаш да ни видиш само на кола на мъченията, обаче ще ти се наложи и така да ни погледаш.

Тогава индианецът се изсмя презрително.

— Да не си мислиш, че ще се изплаша от имената ви? Нямам такова намерение. Още когато ви видях да се задавате, знаех кои сте.

— Тъй си и мислех.

— Дойдохте тук, за да убивате, но самите вие връхлетяхте в прегръдките на смъртта. Знаеш ли кой съм аз?

— Е?

— Не съм никакъв зуни, а съм един от онези воини на юмите, които се преселиха тук заедно със своя вожд и неговата бяла скуоу. Днес ще плащаш сметката за Асиенда дел Аройо и за Алмаден алто.

Той ми обърна гръб и закрачи към постелята, но после внезапно се метна встрани и като блъсна завесата от кожи, изхвръкна през отвора навън. Можех да му попреча само с един изстрел, но не ми се искаше да го убивам. Жена му бавно се изправи — явно не биваше да забележим. И тя се канеше да избяга. Затова я попитах:

— Може би имаш голямото желание да отидеш при мъжа си?

Тя не отговори.

— Ако искаш да го последваш, върви! Ние не те задържаме.

Жената ме погледна несигурно.

— А какво ще направите с мен, ако предпочета да остана?

— Нищо, ние не се бием с жени. И така, остани си спокойно на мястото и прави каквото си искаш! Само не бива да пречиш на действията ни.

— Сеньор, ти си добър! Ще остана тук, без да се опитвам да правя нещо, което може да не ти се хареса.

След като отново закрихме входа с кожите, другите трима също взеха пушките си. Аз пак седнах край огъня. Емъри и Винету последваха моя пример, но Фогел загрижено каза:

— За Бога, не сядайте пак там!

— Защо? — попитах аз.

— Защото там ще ни улучат куршумите на враговете. Те ще се промъкнат тайно до входа и под кожите могат да погледнат вътре.

— Тъкмо това искаме да стане.

— Искате да ни застрелят?

— Няма да се стигне дотам. Ние сме по-бързи от тях. Ако се прикрием зад стената, не биха могли да ни видят, и следователно изобщо няма да се опитат да стрелят. Иначе ще се лишим от удоволствието да им дадем добър урок. Сядайте спокойно при нас! Няма от какво да се боите. Можете да се осланяте на зрението ни, само не бива самият вие непрекъснато да наблюдавате вратата. Негодниците ще го забележат. Гледайте във всички други посоки, само не и към входа!

— Ами ако им хрумне да атакуват къщата?

— И как ще го направят?

— Като внезапно се втурнат през входа.

— Едва ли ще предприемат подобно нещо. Нали знаят много добре, че в такъв случай всичките ни пушки ще се насочат към тях. Никой няма да избяга от огъня на моята скорострелна карабина. А те съвсем не са толкова многочислени, че да не щадят хората си.

Фогел седна на земята с гръб към вратата, но от време на време неволно присвиваше рамене, сякаш всеки миг очакваше отзад да го улучи куршум. Нарочно разговаряхме на висок глас, за да си помислят намиращите се отвън хора, че не сме кой знае колко бдителни. Привидно изобщо не обръщахме внимание на кожените завеси на входа, но всъщност не ги изпускахме из очи. Понякога вятърът ги раздвижваше и това естествено ни затрудняваше.

Ето че в този момент между долния край на кожите и пода видях да се появява дулото на пушка. У спяха да проврат не повече от четири-пет сантиметра от цевта, когато Винету светкавично вдигна Сребърната карабина. Разнесе се изстрел и отвън някой извика. Дулото веднага изчезна.

— Тоя, дето се опита да стреля по нас, няма да повтори — засмя се Емъри. — Тези негодници наистина заслужават да ги напердашиш. Как може да им хрумне точно нас да заловят тук!

— Мислите ли, че няма да успеят? — попита Фогел.

— И дума да не става! Нужно е само да залегнем край входа, да оставим огъня да угасне, тъй че да не могат да ни виждат, и тогава ще ги очистим един подир друг.

— А още по-добре ще е, ако се качим на покрива — подхвърлих аз. — Оттам ще имаме открит изглед на всички страни.

Винету кимна. Височината на тавана не достигаше три метра. За да не повредим пушките, можехме да избием дупка с пушкалото на индианеца. Но преди това трябваше да оставим огъня да угасне, иначе излизащата през дупката светлина щеше да издаде намеренията ни. След като пламъците изчезнаха, Емъри свали от стената старата пушка и започна работа. Винету щеше да му помага, като двамата се сменяха. Отидох при вратата, за да предотвратя евентуални изненади.