Карл Май - Сатана и Юда

Той се отдръпна от нас, облегна се с гръб на стената и мрачно се вторачи в огъня. Любезността му се беше изпарила. Винету ми хвърли многозначителен поглед.

Ех, да знаеше само този зуни, че ние бяхме онези двама мъже, които толкова му се искаше да види на кола на мъченията! Всъщност странно беше, че тази мисъл не му хрумна. Сигурно беше видял, че апачът е индианец. Защо не го попита от кое племе е? Винету е прекалено горд, за да премълчи името си. Ами Сребърната карабина и карабината «Хенри»!Всеки познаваше тези две пушки, пък макар и само по описание. Ей къде бяха облегнати в ъгъла, а пламъците на огъня ги осветяваха достатъчно добре. Ако индианецът им хвърлеше само един поглед, би трябвало да заподозре с кого си има работа. Този човек ми ставаше все по-неприятен.

Ето че най-сетне жена му се върна. Беше толкова измокрена, че дрехите й бяха залепнали по тялото. Без изобщо да ни погледне, тя мина покрай нас и се насочи към постелята, където я бяхме заварили при пристигането ни. Сега тя пак се настани там. Жената не беше грозна, но в цялото й поведение си личеше, че е наплашена. Изглежда беше по-скоро робиня на мъжа си.

— Къде ли може да се е скитала тази клета женица в това лошо време? — обади се Емъри на немски, защото беше възможно индианецът да разбира английски. — Каква ли причина я е накарала тъкмо сега да излезе и с часове да се бави навън?

— Една много основателна причина — отвърнах аз. — Колко път има до Флухо бланко според описанието на този зуни?

— Два часа езда.

— И горе-долу колко време отсъства жената?

— Сигурно повече от четири часа и… а-а, да не би да мислиш, че е ходила при двамата Мелтън?

— Смятам го за твърде възможно. Съобщила им е, че сме пристигнали.

— Чарли, шапка свалям на твоята прозорливост, само че този път сметките ти са криви!

— Възможно е, но едва ли греша. Почти съм сигурен, че индианецът веднага ни е познал, още когато е видял да се приближаваме, както и че неговата любезност е само прикритие.

— Хайде бе! Ако си прав, тук ще стане твърде неприятно за нас. Да не би да искат да ни пленят в тази къща?

— Вероятно.

— Ами че тогава ще трябва незабавно да си тръгнем.

— Не, оставаме!

— Човече, да не би да искаш тук да те спипат?

— Не.

— Но това сигурно ще стане, ако чакаш да дойдат.

— Не е нужно да ги чакаме, защото ако не се лъжа, те са вече тук.

— Тъй ли мислиш?

— Да. Навярно са дошли заедно с жената.

— И сега стоят отвън?

— Да.

— По дяволите! А ние си седим тук край буйния огън на отворена врата! Няколко изстрела и с нас е свършено.

— Не се тревожи! Двамата Мелтън ще искат да ни заловят живи и именно заради това няма да ни хванат.

Отидох до ъгъла и взех карабината «Хенри», за да мога в случай на нужда бързо да им пратя няколко куршума. Същевременно дръпнах кожите на входа така, че остана открита само една тясна пролука, колкото оттам да излиза пушекът. Сега бе невъзможно отвън да се види, че седим край огъня. Но индианецът не бе съгласен с действията ми.

— Защо закриваш входа? — попита ме той. — Да не би да искаш да се задушим?

— Димът и така излиза навън. Никой няма да се задуши — отвърнах аз.

— Но входът трябва да е открит! С тези думи индианецът се изправи.

— Моля те да оставиш кожите спуснати, защото иначе някой може да ни види отвън.

— Че кой ли ще стои по това време навън?

— Може би ти знаеш.

— Там няма никой и аз пак ще открия входа.

Той понечи да отиде до вратата, за да отметне кожите. Тази негова упоритост превърна подозренията ми в абсолютна сигурност.

— Стой си на мястото, или ще стрелям! — извиках му, като насочих дулото на карабината.

Той се обърна към мен и щом видя, че съм го взел на прицел с пушката си, много се изплаши.

— Искаш да стреляш по мен? — попита със заекване.

— Да, ще стрелям, ако веднага не отидеш да седнеш при жена си!

— Защо да отида при нея?

— Не питай, а се подчинявай!

— Къщата е моя, а не ваша!

— В този момент е наша. Изцяло от теб зависи дали и занапред ще бъде твоя.

— Вие сте мои гости. Аз ви доведох тук. Нима така трябва да се отнасяте към вашия домакин?

— Да, защото той ни е поканил с единствената цел да ни погуби. И така, незабавно сядай, ако не искаш куршумът ми да те прониже!

Той се престори, че се подчинява, но започна да се приближава към мястото, където висеше неговата пушка. Бързо станах, изпречих се между него и оръжието му и като посочих към постелята, казах:

— Не насам, а натам трябва да отидеш. И побързай, иначе ще изгубя търпение!