Карл Май - Сатана и Юда

— Да, тя тече недалеч оттук.

— Дали по бреговете й живеят хора?

Този въпрос беше извънредно важен за нас. Отговорът на индианеца беше съвсем непринуден:

— Да, там има червенокожи и бели хора.

— А пуебло?

— Да, там се издига и едно пуебло, което от незапомнени времена е било собственост на племето зуни. Преди години, когато тези земи са били все още част от Мексико, от Сонора дошли някакви индианци. Те намерили злато по поречието и купили пуеблото от зуните. Заплатили с оръжия, които донесли по-късно. Оттогава собственик на пуеблото е вожд от племето на юмите. Преди няколко години при реката дойде неговият внук. Той доведе една много хубава бяла скуоу, както и мнозина воини със своите жени и деца. Те заживяха в пуеблото. Вождът често пътуваше с жена си до големия град, наречен Фриско, където оставаше дълго. После той умря и аз доста време не бях виждал бялата скуоу. Но от няколко дни тя пак е там, заедно с някакъв бледолик.

— На коне ли дойдоха?

— Пътуваха в стара пощенска кола. Имаха кочияш и един водач от Албюкърки, който яздеше на кон до колата. Вчера през нощта пристигна и още един бял. Чух, че бил баща на бледоликия, които дойде с онази скуоу.

— От кого го узна?

— От самия него.

— Кога?

— Когато се отби при мен.

— Хмм! Дошъл е посред нощ и е отседнал при теб, така ли. Странно. Онзи, който през нощта съумее да намери къщата ти, той трябва добре да я познава. Бил ли е и по-рано при теб?

— Не, Но огънят ми гореше и вратата зееше открита. Светлината се е виждала отдалеч, той я е забелязал и дойде, за да попита къде е пуеблото. Изчака при мен, докато се зазори, и тогава го заведох.

— Колко път има дотам?

— Ако яздиш бързо, ще стигнеш за два часа.

— Значи ти си в приятелски отношения с белите и червенокожите, които живеят там, а?

— Да.

— Нима не ти казаха, че ще дойдем и ние?

— Не. И вие ли се каните да отидете там?

— Да. Ще ни покажеш ли пътя, щом се развидели?

— С удоволствие.

— Трудно ли е да се намери?

— Който не познава добре местностите, ще мине с коня си покрай входа на пуеблото, без да забележи каквото и да било. Флухо протича там през една долина, обградена от стръмни високи каменни стени. От дясната страна на реката скалите леко отстъпват назад и се разтварят, като по този начин образуват тесен проход, който води към пуеблото.

— Много ни се иска да изненадаме жителите му. Наистина, те знаят, че ще дойдем, но не знаят кога. Можеш ли да ни заведеш дотам, без някой да ни забележи?

— Много лесно. Така ще ви преведа, че никой няма да ви види.

— Голямо ли е пуеблото?

— Не, но е изключително здраво и надеждно. Нито един неприятел не би могъл да се изкачи на него, ако обитателите му го защитават. Щом се мине откъм реката по онзи тесен път, човек попада в обширна котловина с кръгла форма, обградена наоколо от толкова стръмни скали, че никой не може да се изкачи по тях. Дъното на котловината е покрито със зеленина. Там растат много дървета, храсти и какво ли още не. Там могат да пасат коне, а юмите садят и отглеждат тикви, лук, както и други плодове и зеленчуци, от които се нуждаят. Най-отпред, точно там, където тясната пътека извежда в котловината, е построено пуеблото нагоре по самата скала. То е тясно, но и много високо, макар да не достига до самите зъбери на скалите. Там живееше бялата скуоу с нейния вожд на юмите, сега тя пак живее там заедно с онзи бледолик и неговия баща.

Човекът ни разказа всичко това най-откровено. Както изглеждаше, той не ни смяташе за врагове на обитателите на пуеблото, иначе щеше много да внимава и в никакъв случай нямаше да прояви такава откровеност. Най-малкото не би ни описал толкова подробно околностите на пуеблото. Следователно, нямахме основание да храним подозрения към него. Винету също споделяше мнението ми, което подразбрах от израза на лицето му.

И все пак не бях напълно задоволен от думите и поведението на този зуни. След като поразмислих малко по-дълго и продължих да го наблюдавам, най-сетне си обясних на какво се дължеше лекото подозрение, което въпреки всичко се таеше в мен. Това беше прекалената любезност, която проявяваше към нас. Индианецът е сдържан във всяко отношение. А към непознати хора той проявява благосклонност едва след като ги опознае по-отблизо. А този зуни се отнасяше към нас като със стари добри познати. Беше направо учудващо откровен с нас. Той бе разговарял с еврейката и с младия и стария Мелтън. Възможно ли беше наистина да не са му казали, че никой не бива да узнае за тяхното присъствие в пуеблото?