Карл Май - Сатана и Юда

— Ще го имаш! Ние ще го преследваме до…

С голямо напрежение зачаках да чуя какво щеше да каже.

— До Флухо бланко… Уайт форк…! — едва прошепна той.

— Където е замъкът на еврейката ли?

— Нейният замък… нейното пуебло.

После Мелтън внезапно отвори широко очи, впери поглед в лицето ми и изкрещя:

— Ти кой си?

— Нали ме познаваш.

— Да… познавам те. Олд Шетърхенд… Винету, двамата сатани… сатани! Какво си взел да ме разпитваш? Остави ме на мира!

— Мислех, че искаш да отмъстим за теб на твоя брат, а?

— Да отмъстите…! Да… да… да! Преследвайте го… застреляйте го… вземете му парите и ги донесете…

След тези думи той неочаквано сви юмруци и извика:

— Не, не… нищо няма да кажа! Нека Томас избяга! Ти си… ти нищо няма да узнаеш… нищо… не и от мен! Върви в ада.. в ада!

Той се отпусна възнак и притихна. Кръвотечението се усили. Тъй като не се движеше повече, успяхме отново да спрем кръвта. Скоро заспа.

До този момент Винету не си беше отворил устата. Сега погледът му се плъзна изпитателно по лицето на Мелтън и апачът каза:

— Той ще си остане завинаги тук.

— Тогава поне да се надяваме, че преди да умре, ще се разкае!

— Дано всичко приключи час по-скоро, за да можем да продължим преследването на брат му. Ти изпитваш ли съжаление към него?

— Да.

— Не го заслужава. Той е по-лош и от звяр. Далеч по-голямо съжаление заслужава ей този кон, който никога не е вършил грехове. Винету ще сложи край на мъките му.

Апачът насочи дулото на Сребърната карабина към главата на животното и с един куршум го избави от мъките му. Когато се разнесе изстрелът, Мелтън изведнъж се надигна, успя да седне и като се огледа наоколо с широко отворени очи, попита:

— Кой стреля? По кого… кого…

Без да довърши въпроса си, той отново се отпусна на земята и остана неподвижно да лежи с часове. От време на време шепнеше нещо което не успявахме да разберем. Това състояние на привиден покои доста приличаше на сън, но не беше. Душата му беше будна, което си личеше по най-различните изражения, сменящи се непрекъснато на лицето му.

— Вече знаем къде точно се намира «замъкът на еврейката» — подхвърлих на Винету.

— Да, той е край Флухо бланко. Мелтън ни го издаде.

— Знае ли моят брат къде е тази река?

— Не съм бил при нея, но веднъж стигнах наблизо и сигурно много лесно ще я намеря. Тя се спуска от Сиера бланка. Янките я наричат Уайт Форк.

По обяд Емъри и Фогел се присъединиха към нас. Когато се свечери, настъпи краят на Мелтън. Изведнъж той скочи на крака, изригна няколко проклятия по адрес на брат си, които ми е невъзможно да напиша, и после падна мъртъв на земята. Смъртта му бе по-лека и по-безболезнена, отколкото заслужаваше. Но за съжаление нищо не можеше да се направи за неговото душеспасение. На сутринта го погребахме под купчина камъни, които поне щяха да запазят тялото му от човките на лешоядите. После напуснахме това тъжно място.

Би било чиста загуба на време, ако се бяхме опитали пак да следваме дирите на Томас Мелтън. Тъй като нямаше никакво съмнение, че той отиваше по най-краткия път при сина си, ние свърнахме на югозапад, за да наваксаме онова заобикаляне, което бяхме принудени да направим предишния ден. Тази посока ни поведе напряко през Сиера Мадре и през планините Зуни.

Странно — след като оставихме планинските масиви зад гърба си, времето веднага коренно се промени. Вечно безоблачното синьо небе по няколко пъти на ден се покриваше с тъмни облаци и изпращаше на земята обилни дъждове с бурни ветрове, но после бързо пак се проясняваше. Намирахме се в района на изворите на Литъл Колорадо, една местност, където в това годишно време всекидневно се редуват проливни дъждове с ясно небе. Голямата влага даваше живот на пищна зеленина. Навсякъде имаше вода и достатъчно храна за конете. Ала дрехите ни денонощно оставаха мокри, а това положение, в което се озовахме толкова неочаквано след преживените големи жеги, като нищо можеше да стане опасно за здравето ни. С изключение на Фогел ние бяхме свикнали да спим на открито както при големи жеги, така и при силни студове. Тук обаче някакъв сух подслон за през нощта щеше да ни е съвсем добре дошъл.

Привечер, на третия ден след смъртта на Хари Мелтън, Винету ни каза, че на другия ден ще бъдем близо до Флухо бланко. Здравата валеше. Всъщност това не беше дъжд, а кажи-речи истински водопад, който заплашваше да ни отнесе от седлата. Беше ми жал само за клетия Франц Фогел, който не беше свикнал с подобни капризи на природата, но въпреки това се опитваше да понася несгодите на времето с пълно смирение.