Карл Май - Сатана и Юда

Изразът на лицето на англичанина издаваше, че не е особено възхитен от това, че трябваше да придружава младежа, ала не възрази. Препуснахме в галоп и той остана с Фогел далеч назад.

Преднината на двамата Мелтън възлизаше на около един час. Препуснахме в тръс по пустата степ. Земята беше твърда като камък, но въпреки това полагахме усилия да оставяме ясни дири зад нас. Затова пък следите на двамата Мелтън можеха да се различат само на някои места. Те бяха внимавали много и се бяха постарали да загубим възможно повече време при разчитането им, така че трябваше да отваряме очите си на четири, за да не би да пропуснем някой отпечатък, докато галопирахме. Тук отново се прояви голямото майсторство на апача.

Лека-полека равнината премина във вълнообразен терен. Появиха се възвишения и падини, които ставаха все по-значителни. След два часа можеше вече да се говори за планини. Това бяха източните снижаващи се разклонения на Сиера Мадре.

Продължихме да яздим все в права посока ту нагоре, ту надолу, но без да срещаме особени затруднения по пътя си, защото възвишенията не бяха нито високи, нито стръмни. Отличаваха се с пълната липса на каквато и да било растителност. Измина и третият час. Бяхме изкачили един купен и имахме възможност да огледаме както разкрилата се пред нас долина, така и издигащото се отвъд нея планинско възвишение. И тогава съвсем ясно съзряхме право пред нас двамата Мелтън. Те бяха оставили вече долината зад гърба си и яздеха нагоре по отсрещния склон. За да се приближим до тях възможно повече преди да са ни забелязали, ние препуснахме надолу към долината колкото се може по-бързо. Те нямаха никаква възможност да чуят тропота на конете ни. Но докато все още не бяхме стигнали до долу, един от двамата се обърна. Той ни видя, посочи ни на брат си и след това те пришпориха конете си с такава бързина нагоре по планинския склон, че Винету се усмихна и каза:

— Животните им няма да издържат дълго на това препускане. Тези хора са ни съвсем сигурно в ръцете.

Той говореше с голяма увереност, ала било писано да стане другояче. Когато изкачихме и отсрещното възвишение, ние зърнахме братята долу в другата долина. Те пришпорваха конете си към най-голяма бързина, като от време на време се оглеждаха назад. Продължихме така нагоре-надолу по планинските склонове и винаги когато изкачвахме някоя височина, забелязвахме, че се намираме все по-близо и по-близо до преследваните от нас хора. Конете им бяха започнали да се изморяват, докато нашите изглеждаха все още със съвсем запазени сили.

След като отново се озовахме горе на поредния купен, ние видяхме две планински вериги, които се простираха на запад. Между тях в съвършено права посока се проточваше тясна долина, чието дъно тук-там бе цялото покрито с по-едри и по-дребни отломки от околните скали. Целият пейзаж оставяше впечатлението, сякаш на това място едно поколение великани бяха прокопали канал, който впоследствие беше пресъхнал. Именно по дъното на този канал лудешки препускаха двамата Мелтън. Ние ги последвахме. Гонитбата можеше да продължи най-много още четвърт час.

Точно тогава се случи нещо, което накара косите ни да настръхнат от ужас. Двамата братя, които поради все още твърде голямото разстояние нямаше как добре да отличим и да кажем кой кой е, продължаваха да галопират през едно място, покрито както с по-дребен чакъл, тъй и с по-едри камъни. Ето че конят на единия от тях се препъна и падна на земята, като затисна ездача. Другият спря и скочи от седлото, за да помогне на брат си въпреки опасността, която нарастваше с всяка загубена секунда. По-късно разбрахме, че падналият човек беше Томас Мелтън.

Брат му Хари се опита да изправи коня му на крака, ала не успя, понеже животното си беше счупило един преден крак. Удаде му се само да го издърпа настрани, с което освободи Томас. Той бързо стана и по енергичните и припрени жестикулации разбрахме в каква огромна възбуда бяха изпаднали и двамата. Разполагаха само с един-единствен кон и само единият от тях можеше да продължи бягството. Другият неминуемо щеше да бъде догонен от нас съвсем скоро. — Двама ездачи и един кон! В ръцете ни са! — извика Винету.

Близо един до друг ние полетяхме като вихрушка към гигантския канал. И точно тогава се случи ужасното. Хари Мелтън, чиито кон беше здрав и читав, се накани отново да се метне на седлото, обаче неговият брат му попречи, защото и той искаше да възседне животното. Възникна спор за коня, който продължи само броени секунди. И изобщо цялата страшна случка се разигра много по-бързо, отколкото може да бъде описано. Хари изблъска брат си настрани и сложи крак на стремето, за да се метне на седлото. Тогава Томас замахна зад гърба му с пушката си и така го удари с приклада по главата, че брат му рухна на земята. После се наведе за миг-два над него и след като се изправи, побърза да възседне коня и отново да препусне в галоп. Едва по-късно разбрахме защо се беше навел. От мига, в който падна конят, до мига, когато Томас Мелтън продължи бягството си, не бяха изминали и две цели минути, а за това кратко време не ни бе възможно да се приближим до тях на по-малко от един изстрел разстояние.