Карл Май - Сатана и Юда

Легнах на земята и бавно проврях глава между пода и завесата. Пред вратата нямаше никой. Погледнах надясно покрай зида — не се виждаше жива душа! После наляво… аха, оттам, пълзейки, се приближаваше силует. Безшумно, по истински индиански маниер. Изчаках го да се приближи на около три стъпки от входа, светкавично изхвръкнах навън, сграбчих го с лявата си ръка за дрехите през гърдите, с десницата си му залепих четири звучни шамара и после го блъснах така силно, че той изпусна пушката си, отлетя надалеч и се просна на земята. Беше индианец. Вдигнах пушката и влязох вътре. Този човек сигурно нямаше да се върне много скоро. Ако не ставаше въпрос за нещо много по-сериозно, сцената с шамарите би ми се сторила твърде забавна и смешна. Впрочем вече бе престанало да вали и небето отново започна да се прояснява. Не след дълго в тавана бе пробита толкова голяма дупка, че можехме да се промъкнем през нея. От раменете на Емъри ние лесно се озовахме на покрива, след което изтеглихме и англичанина. Естествено, горе не застанахме прави, а се придвижвахме насам-натам само пълзешком, иначе щяха да ни забележат на светлината на отново появилите се звезди. Разпределихме се по следния начин: аз заех предната страна на къщата, Винету — задната, Емъри залегна надясно, а Фогел — наляво.

След като пропълзях до самия ръб и погледнах надолу, точно под мен видях застанали двама от онези типове. Тъй като не исках да ги убивам, дадох два предупредителни изстрела с револвера си. Изплашени от неочакваното нападение, те нададоха викове и бързо избягаха. В следващия миг откъм задната страна се разнесе изстрел от Сребърната карабина на Винету и веднага след това в нощта проехтя неговият звучен глас:

— Махни се от конете, иначе следващият куршум ще те улучи право в главата!

Зад самата къща се намираше ограденото с колове място, където бяхме вкарали нашите животни. Тъкмо когато апачът бе застанал на поста си, се бяха опитали да ги отмъкнат. И от другите две страни също се чуха изстрели. Тези типове бяха наобиколили къщата отвсякъде. Но ето че сега се оттеглиха колкото бе възможно по-надалеч. Намерението им да ни пленят се провали най-безславно. Повече никой не дръзна да се приближи и когато се развидели, видяхме, че наоколо не се мяркаше жива душа.

Отново слязохме долу в помещението. Жената все още лежеше на постелята си, там където я бяхме оставили снощи. Изглежда, не беше особено привързана към мъжа си. Винету се приближи до нея и я попита:

— Защо моята червенокожа сестра не побърза да отиде навън при своя мъж?

— Защото не искам повече да го виждам — отвърна тя. — Сеньори, подарете ми малко пари, за да мога да се върна при моето племе!

— Искаш да тръгнеш към Сонора? — попитах я смаяно.

— Да, сеньор.

— И да изминеш съвсем сама този дълъг път сред толкова много чужди племена?

— Не ме е страх от тези племена. Една бедна скуоу няма никакви врагове.

— Вярно е. Никой войн няма да ти стори зло. Но защо искаш да напуснеш мъжа си?

— Защото насила ме принуди да изоставя племето си и да тръгна с него. Там имах и родители, и братя, а тук бавно умирам от мъка.

— Твоят мъж не се ли държи добре с теб?

— Той е зъл човек. Мразя го!

— Добре! Ще ти подарим толкова, че по пътя си да можеш да платиш всичко, което ще ти е необходимо.

Дадох й колкото ми беше възможно. От Емъри получи десетократно, Фогел и отдели няколко долара, а Винету извади от колана си едно златно зърно. Жената просия от радост.

— Сеньори, благодаря ви! Тук трябваше да намерите гибелта си, а проявявате милосърдие към мен! Колко се радвам, че коварният план срещу вас не успя!

— Какви им бяха всъщност намеренията? — попитах аз.

— Да преспите у нас и по време на съня си да бъдете заловени.

— Кой измисли този план?

— Двамата бледолики, които са баща и син. Най-напред тук дойде @~ринът заедно с бялата скуоу. Той ви мислеше за мъртви. После се появи баща му и каза, че сте близо по петите му и че сте убили и ограбили брат му. Тогава ни накараха да се изкачим на хребета, за да следим кога ще пристигнете и да ви поканим в нашата къща. След като дойдохте, въпреки лошото време аз трябваше бързо да отида до Флухо бланко и да уведомя двамата сеньори за появяването ви. Те веднага яхнаха конете си и заедно с всичките си войни ме последваха дотук.

— Не можа ли да ни предупредиш?

— Не. Нали ми бяха втълпили, че сте лоши хора? Но когато ти започна да ми говориш толкова дружелюбно, разбрах, че са ни излъгали. А ето че сега ме дарихте толкова щедро! Как ми се иска да мога да ви се отблагодаря!