Карл Май - Винету I

Тази глава се намираше върху едно тяло, което оставаше скрито до коленете. То се помещаваше в стара ловджийска шуба от козя кожа, която, изглежда, беше шита за някоя значително по-едра фигура и придаваше на малкото човече вида на дете, което ей-така, на шега се е намъкнало в спалния халат на дядо си. Изпод тази прекалено голяма дреха се подаваха две слаби криви крачета. Те бяха пъхнати в разръфани индиански панталони, които имаха толкова години на гърба си, че сигурно бяха окъсели на човечето още преди две десетилетия и сега позволяваха да се видят доста нагоре чифт високи ботуши, в които при случай на нужда притежателят им можеше да се побере цял.

Този «прочут уестман» държеше в ръката си някакво пушкало, което аз бих докоснал само с много голямо внимание. То приличаше по-скоро на цепеница, отколкото на пушка. В този момент не можех да си представя по-печална карикатура на прериен ловец, ала много скоро ми беше писано да се науча да ценя напълно достойнствата на странното човече.

След като ме беше разгледал най-подробно, той попита оръжейния майстор с тънкото си детинско гласче:

— Мистър Хенри, това ли е младият грийнхорн, за когото ми разказвахте?

— Да — кимна запитаният.

— Well! Не е лош. Надявам се, че и Сам Хокинс ще му се хареса, хи-хи-хи-хи!

С този тих, особен смях, който съм чувал после хиляди пъти от него, той се обърна към вратата, която се отвори в същия миг. Появиха се домакинът и неговата жена. Поздравът, с който посрещнаха ловеца, ме накара да предположа, че вече го бяха виждали. Беше станало без моето знание. Сега те ни поканиха да влезем в трапезарията.

Последвахме ги, при което Сам Хокинс за мое най-голямо учудване изобщо не си съблече палтото. След като влязохме в столовата, той посочи най-спокойно с ръка към старото си пушкало.

— Истинският уестман никога не изпуска пушката си от очи, да не говорим за моята добра Лиди. Ще я окача ей там зад завесата.

И така Лиди беше името на неговата пушка! След време разбрах, че някои трапери и ловци имат навика да се отнасят към оръжието си като към живо същество и да му дават различни иМена. Сега той окачи пушката и понечи да остави там и шапката си, но когато я свали, за мой ужас вътре в нея остана и цялата му коса! Наистина човек можеше да се изплаши от вида на голия му кървавочервен череп. Госпожата извика високо, а децата закрещяха с всичка сила. Ала той се обърна спокойно към нас и каза:

— Не се плашете, дами и господа! Историята е много проста. Още от дете честно и законно си носех собствената коса и никакъв мошеник адвокат не можеше да ми я оспори, докато в един хубав ден отгоре ми се нахвърлиха десетина или двадесетина поуни1 и ми смъкнаха от главата кожата заедно с косите. Дяволски неприятно чувство изпитах, но преживях щастливо всичко, хи-хи-хи-хи! После отидох в Текама и си купих нов скалп, ако не се лъжа. Казваха му перука и ми струваше три дебели връзки боброви кожи. Но няма значение, защото новата ми кожа е много по-удобна от старата, особено през лятото. Щом започна да се потя, мога да си я свалям, хи-хи-хи-хи!

Сам окачи шапката си при пушката, а перуката си постави пак на главата. Съблече си шубата и я сложи на един стол. Това палто беше изкърпвано и шито многократно, като кръпките винаги бяха наставяни една върху друга, и то бе станало толкова твърдо и дебело, че едва ли можеше да бъде пробито от индианска стрела.

Сега тънките криви крачета на трапера можеха да се видят целите. Горната част на тялото му беше облечена в кожена ловджийска жилетка. Докато си наместваше стола до масата, за да седне, той хвърли към мен и домакинята дяволит поглед и попита:

— Миледи, не желаете ли преди да започнем с яденето, да кажете на този грийнхорн за какво става дума, ако не се лъжа?

Изразът «ако не се лъжа» беше за Сам неизменен израз, който той постоянно повтаряше с удоволствие. Домакинята кимна, обърна се към мен и ми посочи по-младия гост.

— Вие сигурно още не знаете, че мистър Блек е вашият заместник при нас, сър?

— Моят замест … заместник? — промънках смаяно аз.

— Точно така. Тъй като днес се прощаваме с вас, бяхме принудени да се огледаме за някой нов учител.

— Прощаваме… ли се?

И до ден-днешен съм все още благодарен на съдбата, че в онзи момент нямаше кой да ме фотографира, защото сигурно моята смаяна физиономия не е имала много умен израз.

— Да, сър, прощаваме се с вас — кимна тя с усмивка, която изразяваше явно благоразположението й към мен, но аз я сметнах за съвсем неуместна, още повече че на мен не ми беше до усмивки. — Всъщност би трябвало вие да поискате вашето освобождаване — добави тя, — но тъй като ви обикнахме много, не желаем да ви създаваме излишни усложнения. Искрено съжаляваме, че ни напускате, и ви желаем всичко най-добро. А за утре ви пожелаваме щастливо пътуване.