Карл Май - Винету I

— Ментосване ли казахте? Мистър Хенри, ако ме смятате способен на такива неща, няма да ви посещавам повече!

— Не ставайте за смях! Няма да отнемете радостта на стария човек да ви вижда. Вече знаете за приликата ви с моя син. Бяхте ли пак при търговеца на коне?

— Всяка сутрин рано го посещавам.

— А усмирихте ли белия кон?

— Да.

— Ще стане ли нещо от него?

— Мисля, че да. Само в едно се съмнявам — че купувачът ще може да се справя и отнася с него, както аз. Той успя да свикне с мен и хвърля всеки друг от седлото.

— Това ме радва, страшно ме радва! Значи, както изглежда, има намерение да носи на гърба си само грийнхорни. Елате с мен по тази странична уличка! Наблизо има една гостилница, където може да се хапне добре и да се пийне още по-добре. Трябва да отпразнуваме изпита, който издържахте така блестящо.

Не можех да разбера Хенри, беше станал съвсем друг. Той, самотният, резервиран човек искаше да яде в гостилница! И лицето му нямаше обичайния си израз, а гласът му звучеше по-жизнено, по-радостно от обикновено. «Изпит» беше казал той. Думата ми направи впечатление, но, изглежда, че в случая тя нямаше някакво особено значение.

От този ден Хенри ме посещаваше ежедневно и се отнасяше с мен като към скъп приятел, за когото се страхува, че скоро ще го изгуби. Но никога не ме оставяше да се възгордея от неговото предпочитание към мен. Винаги намираше средство да ме постави на място и това средство представляваше твърде досадната дума «грийнхорн».

Странно беше, че и семейството, в което предавах уроци, си промени отношението към мен точно по същото време. Родителите бяха станали очевидно по-внимателни, а децата — по-нежни. Изненадвах ги в моменти, когато ми отправяха тайни погледи, от които нищо не разбирах; можех да ги окачествя като погледи, излъчващи любов и съжаление.

Около две седмици след странното ни посещение в бюрото по геодезия госпожата ме помоли да не излизам вечерта, през която бях свободен, а да остана да вечерям със семейството. Тя изтъкна причина за тази покана идването на мистър Хенри, а освен него била поканила още двама господа, единият от които се казвал Сам Хокинс и бил прочут уестман. Като всеки грийнхорн и аз не бях чувал това име, но се радвах, че ще се запозная с първия истински и дори прочут уестман.

Понеже бях близък на семейството, нямаше нужда да изчаквам звънеца за вечеря, а се настаних в столовата няколко минути по-рано. За мое учудване масата не беше подредена както обикновено, а като за празник. Малката петгодишна Еми беше сама в помещението и беше пъхнала ръчичката си в компота от ягоди. Щом влязох, тя я извади от компота и я изтри направо в светлорусата си плитчица. Когато повдигнах дясната си ръка с осъдително изражение на лицето, тя дотича при мен и ми пошепна няколко думи на ухото. Като компенсация за провинението си тя ми издаде тайната на последните дни, тайната, която малкото й сърчице едва бе крило толкова време. Помислих, че не съм я разбрал правилно. Но след настояването ми тя повтори пак думите: «Your farewell party».

Моята прощална вечеря! Невъзможно беше да е истина! Кой знае по силата на какво недоразумение детето е стигнало до това невярно заключение. Усмихнах се. После дочух гласове в преддверието. Пристигаха гостите и аз отидох да ги посрещна и поздравя. И тримата бяха дошли едновременно — били се уговорили, както разбрах по-късно. Хенри ми представи един млад човек, който се държеше някак си вдървено и непохватно, под името мистър Блек, а след него ми бе представен и Сам Хокинс, уестманът.

Уестманът! Признавам си, че докато съм го оглеждал учудено, едва ли съм имал много умен вид. Но дотогава не бях виждал още такава фигура. По-късно, разбира се, видях какви ли не.

Ако този човек изглеждаше и без това странно, то това впечатление се засилваше и от факта, че той и тук, в приемната, си стоеше така, както би стоял нейде из дивите пущинаци, а именно: без да си свали шапката и с пушка в-ръка. Представете си следната външност:

Изпод печално провисналата периферия на филцовата му шапка, чиято възраст, цвят и форма биха затруднили и най-умните и наблюдателни хора, след невчесаните черни гъсталаци на брадата му се подаваше един нос, който имаше застрашителни размери и можеше да служи на всеки слънчев часовник за колче, по чиято сянка се определя времето. Вследствие на буйно растящата брада, освен този така разточително сътворен обонятелен орган, от останалите части на лицето се виждаха само две малки умни очички, които, изглежда, притежаваха необикновена подвижност и ме оглеждаха с дяволит и хитър израз. По-късно разбрах защо толкова много бях ангажирал вниманието му.