Карл Май - Винету I

Съобразявайки се с невидимото присъствие на индианците, бяхме принудени да се откажем от набавянето на припаси чрез лов, понеже така бихме навели червенокожите на нашите следи. Получавахме всичко необходимо с волски каруци от Санта Фе. За съжаление този начин на снабдяване беше твърде несигурен и неколкократно трябваше да преустановяваме измервателните си работи, докато чакахме пристигането на колите.

Втората причина се коренеше в състава на групата ни. Вече споменах, че в Сент Луис бях посрещнат приятелски от главния инженер и тримата земемери. Това ме беше накарало да очаквам добра и резултатна съвместна работа. Но за съжаление се бях излъгал.

Колегите ми бяха чистокръвни янки, които виждаха в мое лице един грийнхорн, един неопитен дъчмън1. Тяхното желание беше да спечелят пари, без много да ги е грижа дали са си изпълнили съвестно задълженията. И аз като почтен немец им бях просто една пречка, поради което скоро изгубих благоразположението им. Но това не ме разтревожи и аз продължих да изпълнявам съвестно задълженията си. Дори направих нещо повече. След известно време забелязах, че знанията им не бяха особено големи. Прехвърляха ми най-трудните работи и гледаха да си направят живота по-лек. Не възразявах нищо, защото винаги съм бил на мнение, че силите на човека укрепват успоредно с повишаване на изискванията към него.

Мистър Банкрофт, главният инженер, беше все пак най-старателният измежду тях. Оказа се обаче, че обича твърде брендито. Бяха докарани няколко буренца с това пагубно питие от Санта Фе и оттогава той се занимаваше по-често с брендито, отколкото с измервателните уреди. Случваше се да лежи по половин ден мъртво пиян на земята. Ригс, Марси и Белинг, тримата земемери, бяха плащали за брендито, също както и аз и за да не останат назад, се надпиваха с Банкрофт. Съвсем близо до ума е, че и тези джентълмени доста често не се намираха в най-доброто състояние. Тъй като аз по принцип не пия бренди, останах единствената работна сила, а те постоянно се намираха между пиенето, спането и махмурлука. За всичко това не пожънах никакво признание. Единствено Белинг беше достатъчно разумен да разбере, че аз опъвах и заради тях, и то без някой да ме кара. Съвсем понятно е, че общата работа страдаше от това.

Останалите членове от нашата група също не бяха цвете за мирисане. На уговореното място бяхме заварили дванадесет «уестмани», които ни очакваха. Като новак отначало изпитвах към тях голямо уважение, но разбрах твърде скоро, че имах работа с хора, при които моралът не беше на особена висота.

Те трябваше да ни защитават и да ни помагат в нашата работа. За щастие в продължение на трите месеца не се случи нищо, което би ми дало повод да потърся тази съмнителна закрила. А що се касае до тяхната помощ, мога с пълно право да твърдя, че тук си бяха дали среща дванадесетте най-големи мързеливци на Съединените щати.

Можете да си представите що за дисциплина цареше в лагера ни при дадените обстоятелства!

По звание и длъжност Банкрофт беше ръководителят и той се мъчеше да играе тази роля, ала никой не го слушаше. В такива случаи той започваше да ругае, така както рядко съм чувал някой да ругае, и се отправяше към бурето с бренди, за да се възнагради за тези си усилия. Ригс, Марси и Белинг не се различаваха много от него. Аз имах пълното основание най-открито да поема ръководството. Но не го сторих, или поне не го направих явно. Такива субекти смятат младите и неопитни хора като мене едва ли не за непълнолетни. Проявех ли неблагоразумието да поема ролята на ръководител, щях да пожъна само залп от смях. Не, трябваше да действам предпазливо, тихомълком, също като умните жени, които умеят да се налагат над опърничавите си мъже, без те да подозират каквото и да било. Тези полудиви и трудно обуздавани уестмани ме наричаха ежедневно може би десетина пъти грийнхорн и все пак несъзнателно се ръководеха от мен. Оставях ги нарочно да си мислят, че се следва тяхната воля.

В това отношение разполагах с незаменимата помощ на Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър. Вече представих на читателите първия от тях, но и другите двама заслужават да бъдат описани.

Фигурата на Дик беше дълга като върлина и страшно слаба — само кожа и кости. Върху здравите му и груби ловджийски обувки бяха закрепени кожени гамаши. На широките му кокалести рамене имаше вълнено одеяло, чиито нишки явно бяха получили абсолютно разрешение да се разнищват по всички посоки и направления. Отдолу тялото му беше покрито с тясна ловджийска риза, а на главата му се мъдреше някакъв предмет, който не можеше да бъде наречен нито шапка, нито фуражка, а по-точното му описание бе напълно изключено.