Карл Май - Винету I

През един неделен ден рано сутринта Банкрофт се беше наканил да потегли. Предната вечер беше сметнал за необходимо да организира прощално пиене, в което трябваше да вземат участие всички. Само аз не бях поканен, а Хокинс, Стоун и Паркър не последваха отправената им покана. Пиенето се проточи толкова дълго (както и бях предвидил), че приключи едва когато Банкрофт можеше да издава само нечленоразделни звуци. Неговите приятели по чашка не бяха изостанали по-назад и бяха не по-малко пияни от него. Засега не можеше и дума да става за заплануваното пътуване. Пияниците направиха онова, което бяха правили винаги при подобно състояние — пропълзяха под храстите, за да спят.

Какво можеше да предприемем? Куриерът трябваше да тръгне, а пияните гуляйджии щяха да спят поне до късно следобед. Реших, че ще е най-добре аз да предприема пътуването. Но все още се колебаех, защото бях убеден, че до моето завръщане след около четири дни тук не можеше и дума да става за работа.

Докато се съвещавахме със Сам Хокинс, той посочи с ръка на запад.

— Пътуването ви става излишно, сър. Можете да съобщите вестите на онези двамата, които се приближават насам.

Когато погледнах в указаната ми посока, забелязах двама ездачи, които се бяха насочили към нас. Бяха бели и аз разпознах единия от тях, стария скаут, който беше идвал няколко пъти при нас, за да ни донесе новини от съседната група. До него яздеше по-млад мъж, който не беше облечен като уестман. Когато наближиха, те спряха конете си и непознатият се осведоми за името ми. След като му отговорих, той ме заразглежда с любопитно дружелюбен поглед.

— Значи, вие сте младият немски джентълмен, който върши тук цялата работа, докато другите мързелуват! Веднага щом ви назова името си, ще разберете кой съм, сър. Казвам се Уайт.

Това беше името на ръководителя на най-близката група в западна посока, групата, до която трябваше да изпратим някой човек. Положително имаше някаква причина, че самият той идваше при нас. След като слезе от коня, Уайт ми подаде ръка и погледът му се плъзна из лагера, сякаш търсеше нещо. Когато съзря зад храстите заспалите хора и бурето от бренди, по лицето му заигра усмивка, изразяваща съчувствие, но не и дружелюбност.

— Пияни ли са? — попита той. Кимнах с глава.

— Всички ли?

— Да. Мистър Банкрофт искаше да ви посети и затова организира малко прощално пиене. Ще го събудя и…

— Чакайте! Оставете ги да спят! — прекъсна ме той. — Радвам се, че ще мога да говоря с вас, без да ни слушат. Кои са онези тримата, които бяха до вас?

— Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър, нашите най-изпитани скаути.

— Ах, Хокинс, малкият чудат ловец! Бива си го! Чувал съм за него. Тримата могат да се присъединят към нас. Махнах с ръка на Детелиновия лист и после попитах:

— Самият вие идвате, мистър Уайт. Някаква важна новина ли ни носите?

— Нищо особено, исках просто да видя как вървят тук нещата и да поговоря с вас. Ние свършихме работата си. Вашата работа все още не е привършена.

— Вината е в трудния терен и аз искам…

— Знам, знам! — прекъсна ме той. — За съжаление знам всичко. Ако не бяхте работили пряко силите си, Банкрофт и сега щеше да бъде там, откъдето започна.

— Не е точно така, мистър Уайт. Не знам как сте дошли до това погрешно мнение, че само аз единствено съм работил старателно; мой дълг е да …

— Мълчете, сър, мълчете! Ние си разменяхме пратеници, които разпитвах неусетно и за тях самите. Постъпвате твърде благородно, като се опитвате да се застъпите за тези пияници, но на мен ми е необходима истината. И понеже виждам, че сте твърде благороден, за да ми я кажете, ще разпитам Сам Хокинс. Елате, нека седнем тук!

Бяхме стигнали до нашата палатка. Той се разположи удобно в тревата и ни направи знак да последваме примера му. След като се отзовахме на поканата му, той започна да разпитва Сам Хокинс, Стоун и Паркър. Те му разказаха всичко, без да прибавят към чистата истина нито една излишна дума. Въпреки това аз подхвърлях тук-там по някоя забележка, за да смекча някои неща и да защитя донякъде моите колеги, но не постигнах желаното въздействие върху Уайт.

След като Уайт беше запознат с положението, той ни подкани да му покажем чертежите и дневника. Не бях длъжен да изпълня това негово желание, но го направих, за да не го засегна, защото разбрах, че ми желаеше доброто. Той разгледа всичко най-внимателно и след като ме попита, нямаше как да скрия, че аз бях единственият автор и чертожник, тъй като никой от другите не беше драснал по тези листове нито една чертичка, нито пък някой беше написал една-единствена дума.