Карл Май - Винету I

— Но за да спечелите пари, бихте могли да патентовате изобретението си и да продадете патента.

— Не бързайте толкова, сър! Досега не съм се лишавал от нищо и ми се струва, че и занапред ще мога да я карам сносно без патента. А за днес е достатъчно, можете да си отивате! Не ми се слуша повече писукането на пиле, което най-напред трябва да се научи да хвърчи, преди да започне да пее истински.

Съвсем не му се сърдех за тези грубовати изрази. Той си беше просто такъв, а аз добре знаех какво се криеше зад думите му. Беше ме обикнал и сигурно щеше да ме подпомогне във всяко отношение, разбира се, доколкото му позволяваха възможностите. Подадох му ръка, той я разтърси здраво и после си тръгнах.

Все още не подозирах какво важно значение щеше да има за мен тази вечер, а още по-малко можех да знам, че тежкият мечкоубиец, който Хенри наричаше «старо оръдие», и още незавършената карабина «Хенри» щяха да изиграят толкова голяма роля в моя по-късен живот. Но отсега се радвах на следващото утро, защото наистина имах опит в стрелбата, стрелях отлично и бях убеден, че ще издържа изпита пред моя добър приятел.

Точно в шест часа сутринта аз се озовах при него. Той ме чакаше вече и ми подаде ръката си, при което по грубите черти на сбръчканото му лице се плъзна подигравателна усмивка.

— Welcome , сър! Изглеждате твърде самоуверен! Мислите ли, че ще улучите зида, за който говорихме вчера?

— Надявам се.

— Well, тогава да тръгваме веднага! Ще взема една по-лека пушка, а вие ще носите мечкоубиеца. Не ми се мъкнат сега такива тежести.

Той нарами една лека двуцевна карабина, а аз взех «старото оръдие», което той не искаше да носи. На стрелбището той зареди и двете пушки и най-напред стреля два пъти с карабината. После дойде моят ред с мечкоубиеца. Още не познавах тази пушка, но с първия изстрел закачих черния ръб на центъра в мишената; вторият беше още по-сполучлив. Третият изстрел улучи точно в средата на черния кръг, а следващите куршуми попаднаха в дупката, пробита от третия изстрел. Учудването на Хенри нарастваше с всеки нов изстрел. Изпробвах и карабината и когато резултатът остана същият, той беше смаян и въодушевен до крайна степен.

— Сър, или сте в съюз с дявола, или сте роден за уестман! Никога не съм виждал някой грийнхорн да стреля така! — извика той.

— Не съм в съюз с дявола, мистър Хенри — засмях се аз. — Не ща и да чуя за такъв съюзник.

— Тогава ваша задача, дори ваш дълг е да станете уестман. Нямате ли такова желание?

— Защо не?

— Well, ще видим какво ще излезе от един грийнхорн. А казахте, че можете и да яздите?

— Горе-долу.

— Горе-долу ли? Значи не така добре, както стреляте?

— Pshaw! Каква трудност представлява язденето? Най-трудно е качването на коня. Щом се намеря веднъж на седлото, никакъв кон не може да ме хвърли на земята.

Той ме изгледа изпитателно, за да разбере дали говоря сериозно, или се шегувам. Направих безобидна физиономия и той каза:

— Така ли мислите? Да не би да се държите за гривата на коня? Много се лъжете. Съвсем вярно казахте: най-трудното е качването, защото трябва да го направите сам. Слизането е много по-лесно — за него се грижи конят, — затова става и ,много по-бързо.

— При мен слизането не зависи от коня!

— Така ли? Ще видим! Имате ли нещо против да опитате?

— С удоволствие.

— Тогава елате! Сега е едва седем часът и имате още един час време. Ще отидем при Джим Кърнър, търговеца на коне;

той има един бял кон с червени петна, който ще ви даде да разберете.

Върнахме се в града и отидохме при търговеца на коне, който имаше голям двор за обездка, заобиколен с обори. Показа се самият Кърнър и ни попита какво желаем.

— Този младеж твърди, че никой кон не можел да го хвърли от седлото — поясни Хенри. — Какво мислите по въпроса, мистър Кърнър? Ще му разрешите ли да се покатери на белия ви кон с червените петна?

Търговецът ме огледа изпитателно и кимна доволен.

— Костната му система изглежда добра и гъвкава; впрочем младите не си чупят вратовете така лесно, както възрастните. Ако този джентълмен иска да опита белия кон с червените петна, нямам нищо против.

Той даде съответните нареждания и след известно време двама слуги изведоха оседлания кон от обора. Конят беше неспокоен и се опитваше да се освободи. Моят добър мистър Хенри започна да се страхува за мене. Помоли ме да се откажа от този опит. Но първо, аз бях съвсем спокоен и сигурен, и, второ, гледах вече на цялата работа като на въпрос на чест. Поисках камшик и шпори, после се метнах на седлото, но наистина след като бях направил няколко несполучливи опита, защото конят се противеше. Едва седнах на седлото и слугите се отдалечиха с най-голяма бързина, когато конят скочи във въздуха и с четирите крака, след което веднага направи и скок встрани. Успях да се задържа на седлото, въпреки че краката ми не бяха още в стремената. Едва съумях да ги пъхна в тях, когато конят започна да се изправя на задните си крака. Но щом и това не му донесе успех, той се засили към стената, за да ме свали от седлото с удар в нея. Но камшикът бързо го отдалечи от стената. Последва ожесточена борба между кон и ездач. Извиках на помощ всичко: малкото умение и недостатъчната тренировка, които притежавах по онова време, както и цялата сила на бедрата си и това в крайна сметка ми позволи да изляза победител. Когато слязох от седлото, краката ми трепереха от напрежението. Конят беше потънал в пот и от муцуната му падаха големи късове пяна. Но сега реагираше послушно на всяко допиране.