Карл Май - Винету III

Извиках на моите спътници да се качат горе и да ми помогнат в търсенето. Обърнахме всеки камък, но нищо не намерихме. Никаква следа, никакъв белег. Въпреки че всички бяхме опитни мъже, свикнали от най-незначителния признак, от най-дребното указание да вадим вярно заключение, всичките ни усилия отидоха на вятъра; цялата ни проницателност бе без полза. Когато привечер се спуснахме при езерото, за да пренощуваме на брега му, апачите, изпратени да търсят коня на Сантър, току-що се завръщаха. Бяха го намерили. Претърсих кобурите на седлото, но те не съдържаха нищо особено.

Цели четири дни останахме край Тъмната вода, напрягайки всичките си сетива и ум. Убеден съм, че ако златото все още се намираше нейде горе по или в скалата, то щеше да бъде намерено. Но то лежеше на дъното на дълбокото езеро при онзи, който замалко не го заграби, а след това бе погребан заедно с него. Завърнахме се обратно в пуеблото край Рио Пекос с празни ръце, но поне с увереността, че най-после Инчу чуна и Ншо-чи бяха отмъстени…

Така изчезна завещанието на апача, също както изчезна и човекът, който го написа, и както ще изчезне цялата червенокожа раса.

Винету, както и неговият народ, беше богато надарен, но все пак не постигна голямата си цел, не му бе дадена възможност да изпълни поставената пред него висша мисия. Тъй както късчетата на завещанието бяха пръснати из въздуха, също тъй разпръснати, без дом и покой, се скитат червенокожите мъже из необятните прерии, които някога им принадлежаха.

И все пак, когато някой навлезе сред планините Гро Вантър, стигне до реката Метсър и се изправи пред гробницата на апача, ще каже: «Тук е погребан Винету, един червенокож, но велик мъж!» А когато някога и последното късче от завещанието изгние из гъсталаците или във водата, тогава из саваните и планините на Запада ще живее друго поколение, което ще мисли справедливо и няма да бъде лишено от чувства. То ще каже: «Тук почива червенокожата раса. Тя не стана велика, защото не й бе дадена възможност да стане велика!»

Появяването на «Винету» предизвика истинска река от картички и писма до мен. Тя все още продължава да тече и изглежда, няма намерение да спира. Какъв огромен брой въпроси и догадки! Та кой ли би могъл да отговори на всичките? Моля за търпение.

Да, за търпение, защото мога да издам на читателя, чието съчувствие и даже любов бе спечелена от моя Винету, че имам още много да разказвам за най-добрия си приятел. Трите тома «Винету» са само един подбор на най-важното от преживелиците на нашето четиринадесетгодишно приятелство. А колко още мога да разказвам за него!

Засега само още следното:

Бях обещал на апачите след завръщането си от Тъмната вода да ги отведа в планините Гро Вантър при гроба на техния мъртъв вожд. Но междувременно се оказа, че в момента е невъзможно.

Наближаваше краят на декември. Следователно годишното време бе напреднало твърде много, за да можем да предприемем пътуване до най-дивите и негостоприемни райони на Скалистите планини, което щеше да продължи поне два месеца и дотогава щеше да настъпи най-люта зима. А какво означава това, може да разбере само човек, който някога също като мен в продължение на дълги седмици е бил държан в плен от дълбоките снегове на онези планини (Виж том 24 «Коледа» от събр. съч. — Б. нем. изд.). Апачите, свикнали на по-южен и значително по-мек климат, несъмнено нямаха и представа за трудностите, които биха ги очаквали.

Ето защо успокоих нетърпеливците, че ще тръгнем през пролетта, и им обещах дотогава да остана при тях, което предизвика голяма радост сред всички. Веднага ще добавя, че през пролетта предприехме пътуването. Повече от месец ни беше необходим, за да стигнем до реката Метсър. Пристигнахме тъкмо навреме, защото успяхме да помогнем на приятелите си от новото поселище Хелдорф да отблъснат нападение на оглаласите. Тъй като нападението бе имало за цел не толкова поселището, колкото Сребърната карабина на Винету, на която оглаласите бяха хвърлили око, със съгласието на всички апачи взех Сребърната карабина със себе си и по-късно я отнесох в родината си, запазвайки я като най-свят спомен за моя загинал приятел. (Между експонатите в музея «Карл Май» в Радебойл наистина се намира една сребърна карабина — Б. пр.).

Времето до завръщането ни премина неусетно. Най-напред имаше траурни тържества, които продължиха цяла седмица. С тях се отдаде необходимата почит на най-прочутия и най-обичан вожд на апачите. После бе необходимо да бъде избран нов вожд на мескалеросите. Трябваше да използвам цялото си влияние, за да бъде избран такъв апач, от когото можеше да се очаква, че ще изпълнява длъжността си в духа на миролюбивите и великодушни стремежи на моя мъртъв приятел. Избраха Тил Лата, който въпреки името си бе разумен човек. Най-важното беше, че от всички червенокожи, които можеха да претендират за достойнствата на вожд, Тил Лата най-много робуваше на предразсъдъците на индианците спрямо бялата раса.