Карл Май - Винету III

Тил Лата посочи надолу към разпенените води на езерото, което в този момент приличаше на огромен врящ казан, и пребледнял като платно въпреки бронзовия загар на лицето си, със заекване промълви:

— Злият дух го повлече надолу в кипящата вода и няма да го пусне до самия край на всички неща. Той е прокълнат!

Нямах желание да говоря, а и не можех да говоря. Сънят ми, сънят ми! Златото на дъното на езерото! И какъв край за Сантър! В последния миг ми беше спестено да стрелям по него. Той сам се беше осъдил или по-скоро сам бе изпълнил присъдата на една по-висша воля. Беше станал палач на самия себе си, защото той бе запалил фитила.

Долу на брега на езерото стояха апачите заедно с мимбреньото и възбудено жестикулираха. Пида и Тил Лата бързо се спуснаха от височината, за да видят дали бе останало нещо от Сантър. Безполезно начинание! Скалните маси го бяха повлекли към дъното на езерото, където го бяха затиснали и погребали под себе си.

Макар че иначе бях толкова издръжлив човек и никога не губех самообладание, сега така ми прималя, че бях принуден да седна. Виеше ми се свят. Трябваше да затворя очи, но въпреки това виждах пред себе си люлеещите се, сгромолясващи се скали и чувах Сантър да вика за помощ.

Как бе станало всичко това? Вероятно вследствие на някаква предохранителна мярка от страна на Винету. На мен сигурно нямаше да се случи. Несъмнено той по такъв начин бе описал скривалището и действията, които трябваше да се предприемат горе, че само аз да мога правилно да го разбера, а- всеки друг неизбежно да извърши грешка. Винету бе поставил нещо като мина, която поради незнанието си всеки незван пришълец непременно да възпламени и сам да причини гибелта си. Но какво бе станало със съкровището, със златото? Дали се намираше все още горе, или беше вече на дъното на Черната вода, затрупано от скалните късове, завинаги загубено за хората?

Но даже и да лежеше на дъното, не се чувствувах никак огорчен! Обаче скъсването и разпиляването на завещанието на моя мъртъв брат бе невъзвратима загуба за мен. Тази мисъл незабавно ми възвърна изчезващата енергия. Скочих на крака и колкото се можеше по-бързо заслизах по височината, понеже може би все пак щях да спася няколко или повече късчета от листовете. Когато стигнах долу, видях, че в средата на езерото се белее нещо като хартия. Веднага се съблякох, скочих във водата и заплувах натам. Наистина беше едно малко парче от завещанието. Преплувах езерото във всички посоки и намерих още три късчета. Сложих останките от завещанието на слънце, за да изсъхнат, и когато това стана, се опитах да разчета размитите и неясни букви. Естествено че не бе възможно да се получи смислен текст. След дълги усилия успях да прочета:

«… да се даде половината… понеже бедността… скалата ще рухне… християнин… разпредели… не отмъщавай…»

Това беше всичко, което ще рече почти нищо и все пак достатъчно, за да може човек да прозре поне част от съдържанието на завещанието. Скътах тези малки хартиени късчета като някоя свещена реликва.

По-късно, когато си бях възвърнал душевното равновесие, започнахме издирването. Изпратихме част от апачите из околностите на езерото, за да търсят коня на Сантър. Трябваше да го намерим, защото, ако беше вързан, щеше да умре от глад и жажда. Останалите се изкачиха заедно с мен горе, за да ми помогнат да открием пътя към пещерата, която, разбира се, вече не съществуваше. Няколко часа усилията ни оставаха напразни, докато най-сетне отново премислих дума по дума онова, което бях прочел от завещанието. Последното изречение, което беше най-важно, гласеше: «Там ще слезеш от коня и ще се изкатериш…» Ето че сега думата «изкатериш» ми направи по-особено впечатление. Вярно, тя може да се употреби и когато става въпрос за планински склон, особено ако е много стръмен, но обикновено тази дума се използва в малко по-друго значение. Дали в случая не се отнасяше до някое дърво? Затърсихме наоколо и най-сетне открихме доста дебел и висок бор, който се издигаше близо до скалата, растеше малко накриво, наклонен към нея и горе се допираше до един от издадените й ръбове. Сигурно това беше пътят! Закатерих се нагоре. Ръбът се оказа по-широк, отколкото изглеждаше отдолу. Стъпих на него и продължих до ъгъла на скалата. Не се бях излъгал! Това беше търсеният път! Пред мен се откри площадка, широка около два метра, по която лесно можеше да се върви. Към задната част на скалата тя се изкачваше леко нагоре и сега завършваше там, където скалата се бе пречупила, с други думи, до новата й платформа. Бях се озовал сред див безпорядък от големи и малки скални отломъци, но въпреки това лесно можех да различа пода на разрушената пещера. Ако златото не е било закопано в него, а е било скрито нейде в стените й или пък още по-нависоко към каменната плоча, то сега се намираше на дъното на езерото.