Карл Май - Винету III

Вдясно от тази скала и плътно прилепена до нея се издигаше втора скала, върху която навремето бяхме убили една гризли. Ето защо Винету я нарече Тсе-шош, Мечата скала. Всичко това давам за пояснение.

Намирахме се пред решителните мигове на развръзката и почти не ме ловеше сън. Едва-що се беше развиделило долу в котловината и ние се заловихме да търсим следите на Сантър. Нищо не открихме. Ето защо реших да се изкача горе, където предполагах, че ще намеря дирите му. Взех със себе си само Тил Лата и Пида. Заизкачвахме се нагоре сред боровата гора, спомената от Винету, докато се озовахме на Мечата скала.

«Там ще слезеш от коня и ще се изкатериш…» Повече не бях успял да прочета от завещанието. Накъде трябваше да се изкатеря? Най-вероятно нагоре към пещерата. Длъжен бях да се опитам. Теренът беше много стръмен, но проходим. Изкачвахме се все по-нагоре и по-нагоре, докато се озовахме малко встрани под пещерата.

Но по-нататък не можехме да продължим. Ако имаше някакъв път, ние го бяхме объркали, тъй като нямах описанието на Винету. Тъкмо се канех да се върна, проехтя изстрел и един куршум се удари в скалата до мен. После някакъв глас изкрещя отгоре.

— Куче, пак ли се освободи? Мислех, че само кайовите ме преследват. Върви в пъкъла!

Изтрещя втори изстрел, който също не ме улучи. Погледнахме нагоре и видяхме Сантър, застанал пред самата пещера.

— Искаш да вземеш завещанието на апача и да отнесеш съкровището ли? — подигра ми се той. — Идваш много късно. Аз съм тук преди теб и фитилът е вече запален. Няма да получиш нищо, ама хич нищичко, а аз ще взема за себе си всички тия откачени дарения и фондации!

Силен кънтящ кикот прекъсна думите му, а после той продължи:

— Както виждам, не знаеш пътя. Не знаеш и оня, дето води надолу от другата страна. По него ще отнеса златото, без да можете да ми попречите. Напразно сте били този дълъг път. Сега вече аз съм победителят, ха-ха-ха-ха!

Как ли трябваше да постъпя? Сантър се намираше горе при съкровището, а ние не можехме да се изкачим. Може би все пак щяхме да намерим пътя, но дотогава вероятно той щеше да офейка заедно с плячката си. Беше споменал за някакъв втори път. Тук нямаше място за колебание, трябваше да му пратя някой куршум. Само че от нашето местоположение беше трудно да се стреля нагоре. Сантър даже отгоре не бе успял да ме улучи. Ето защо слязох малко по-надолу и встрани, а после свалих от рамото си карабината «Хенри».

— А-а, кучето се кани да стреля! — извика той. — Тук е малко трудничко. Чакай, ще ти се покажа на по-удобно място.

Сантър изчезна, но само след броени минути се появи отново, и то високо горе върху каменната плоча. Започна да пристъпва напред, все по-напред, стигайки кажи-речи до самия й край. Почти ми се зави свят. В ръката си държеше нещо бяло.

— Вижте! — изкрещя той. — Ето го завещанието. Знам го наизуст и вече не ми трябва. Нека върви долу в езерото. Вие няма да го получите.

При тези думи той накъса листовете, хвърли късчетата във въздуха, те затрептяха, закръжиха бавно надолу и нападаха във водата. Скъпоценното завещание! Онова, което изпитах, не беше нито гняв, нито ярост, просто почувствувах, че нещо в мен закипя.

— Мерзавецо — изкрещях нагоре към скалата. — Чуй ме само за миг!

— Добре! Слушам те! — отвърна ми подигравателно.

— Много поздрави от Инчу чуна!

— Благодаря!

— И от Ншо-чи!

— Много благодаря!

— А от името на Винету ти изпращам този куршум. Няма нужда да ми благодариш!

Този път взех мечкоубиеца. Изстрелът с него бе по-сигурен.

Непременно трябваше да улуча. Обикновено прицелването не ми отнема повече от секунда, и сега… но какво беше това? Ръката ми ли трепереше? Или Сантър се раздвижи? Или скалата се заклати? Не успях да взема Сантър на мушка и свалих мечкоубиеца, за да погледна с двете си очи какво става.

Боже мили! Скалата се люлееше насам-натам! Последва силен глух трясък, от пещерата изригна дим и сякаш ударена от невидим юмрук скалата над пещерата започна бавно да се накланя, все по-силно и по-силно, заедно със стоящия горе върху плочата Сантър, който размахваше ръце и крещеше за помощ. После, изгубили вече равновесие, скалните маси с грохот, трясък и пукот се сгромолясаха право в езерото. Горе, около отчупения ръб на скалата, все още се носеха леки облачета от барутен дим и прахоляк.

Стояхме безмълвни, обхванати от ужас.

— Уф! — извика Пида, вдигайки нагоре и двете си ръце. — Великият дух наказа убиеца и събори скалата под него.